Един от тях удари леко главата й. Тя видя за миг как змията се гмурна, Гарт повлече Еоуен към брега, а Еленро и Бухала се вкопчиха в други остатъци от сала, после всичко потъна в мрак.
Рен се носеше безчувствена, отпусната и вкочанена. Тя усещаше, че потъва, но сякаш сили не й достигаха да се измъкне. Рен задържа дъха си, когато водата се затвори над нея, после го изпусна, когато повече не можеше да го задържи и почувствува как водата нахлу в нея. Тя извика беззвучно, останала без глас. Почувствува тежестта на Елфовите камъни около врата си и усети, че бяха започнали да парят.
После нещо я хвана и започна да я тегли, нещо, което дръпна първо туниката й, а после се плъзна надолу около тялото й. Първо усети една длан, после нечия ръка — някой беше я хванал. Тя започна бавно да изплува нагоре.
Рен се показа на повърхността, плюейки и давейки се, опитвайки се да си поеме въздух, докато изкашляше водата от дробовете си. Нейният спасител беше зад нея, изтегляйки я на безопасно място. Тя се отпусна и се остави да я влачат, все още замаяна от удара и от факта, че едва не се удави. Рен отстрани с мигане капките от клепачите си и погледна назад към Роуен. Реката се разстилаше с променлив сребрист блясък, в нея бяха останали само отломки. Змията беше изчезнала. Тя чу гласове — на Еоуен, на Бухала и на още един или двама. Чуваше, че викат нейното име. Фавн не беше вече вкопчен в нея. Какво ли бе станало с него?
После брегът започна да се вижда от двете страни, а нейният спасител престана да плува и се изправи, като я привдигна и обърна към себе си. Тя беше лице срещу лице с Гавилан.
— Добре ли си, Рен? — попита задъхан той, изтощен от мъчителното влачене. — Погледни ме.
Рен го погледна и гневът, който изпитваше към него избледня, когато видя изражението на лицето му. По него бяха изписани загриженост и страх, искрени и непринудени.
— Всичко е наред. — Тя хвана ръката му. После пое дълбоко въздух. — Благодаря ти, Гавилан.
— Казах, че съм тук, за да ти помогна, ако имаш нужда, но не очаквах, че така скоро ще приемеш моето предложение. Гавилан изглеждаше изненадващо смутен.
Той й помогна да излезе от водата до мястото, където чакаше Еленро, за да я прегърне. Тя тревожно притисна Рен и прошепна нещо едва чуто, думи, които не беше нужно да бъдат чути, за да бъдат разбирани. Гарт също беше там, и Бухала. Те бяха мокри и имаха жалък вид, но бяха невредими. Видя, че по-голямата част от провизиите им бяха натрупани до самата вода, прогизнали, но спасени. Еоуен седеше разрошена и изтощена под едно дърво, където Дал се грижеше за нея.
— Фавн! — извика Рен и незабавно чу някакво цвъртене. Тя погледна към течението и видя дървесния пискун, който беше се вкопчил в едно парче дърво, отдалечено на няколко дузини ярда. Рен навлезе обратно във водата, докато тя не достигна до шията й и тогава нейният рунтав спътник напусна плаващото парче дърво и заплува бързо, за да я достигне, покатери се на рамото й и тя излезе от водата.
— Е, мъничето ми, вече няма страшно, нали?
Малко по-късно Трис излезе с мъка на брега. Едната страна на обгорялото му от слънцето лице беше раздрана, а дрехите му — разкъсани и окървавени. Той поседна, за да може Бухала да го прегледа. После стана и се върна към реката с останалите. Застанали един до друг, те оглеждаха пустата водна повърхност.
Нямаше никаква следа нито от Корт, нито от Стреса.
— Не съм виждал комбкотката, откакто змията удари сала последния път — каза тихо Гавилан, почти извинявайки се. — Съжалявам, Рен. Наистина съжалявам.
Рен кимна без да отговори. Не можеше. Болката бе твърде голяма. Тя седеше неподвижна и с безизразно лице, като продължаваше напразно да търси комбинираната Котка. Вече два пъти я изоставям, мислеше тя. Трис пристегна колана с меча, който беше взел от спасения от тях багаж.
— Корт потъна заедно със змията — каза той. — Не мисля, че е успял да се спаси.
Рен едва го чуваше. Мислите й бяха черни и мрачни. Аз трябваше да я потърся, когато салът потъна. Трябваше да се опитам да й помогна.
Но дори докато мислеше това, Рен съзнаваше, че нищо не би могла да направи.
— Ние трябва да продължим — каза тихо Бухала. — Не можем да стоим тук.
Килешан избоботи в далечината, сякаш да потвърди неговите думи, а в отговор мъглата започна бавно да се завихря. Те се поколебаха още малко, скупчили се плътно един до друг на брега на реката с оцеждаща се от дрехите им вода, мълчаливи и неподвижни. После бавно се обърнаха един след друг. След като взеха раниците и провизиите и се увериха, че оръжията им са на местата си, те навлязоха между дърветата. Роуен се проточваше зад тях като някаква сребристо-сива покривка.