ГЛАВА XVI
Групата беше изминала по-малко от сто ярда от брега на Роуен, когато дърветата, свършиха и започна кошмарът. Пред тях се разкри едно огромно тресавище, низ от блата, обрасли с острица и бурени между стари акации и кедри, чиито клони бяха се вплели плътно един в друг като че ли в отчаяно усилие да се предпазят от затъване в тинята. Много от тях бяха вече хлътнали наполовина, корените им бяха подкопани, а масивните стволове — наклонени като поразени гиганти. През плетеницата от умиращи дървета и осакатени храсти тресавището се простираше докъдето поглед стига — едно огромно и непроходимо мочурище, покрито с лека мъгла и тишина.
Разколебан, Бухала ги накара да спрат. Те стояха, взирайки се изпитателно във всички посоки и търсеха дори и най-лекото загатваме на пътека. Но напразно. Тресавището беше някакъв мъгляв, внушаващ страх лабиринт.
— Мракът на Рая — поясни беззвучно Бухала.
Нямаха кой знае какъв избор. Можеха да се върнат по следите си към Роуен и да следват реката нагоре или надолу по течението, докато не намерят някой по-добър път или да тръгнат през тресавището. И в двата случая трябваше да се катерят по Черния корниз, защото бяха слезли твърде надолу по течението, за да достигнат долината и проходите, които щяха да им позволят да се спуснат по-лесно. Нямаше достатъчно време, за да изминат целия път назад. Демоните щяха вече да са навсякъде. Бухала се безпокоеше, че вече може да претърсват бреговете на реката. Той ги посъветва да продължат напред. Пътуването криеше опасности, но демоните нямаше скоро да ги потърсят тук. След ден или най-много два те щяха да стигнат планинската верига.
След кратко разискване останалите членове на групата се съгласиха. Никой от тях, с изключение на Рен и Гарт, не бе излизал извън границите на града в продължение на почти десет години, а момичето Скитник и нейният защитник бяха минали през местността само веднъж и слабо познаваха начините за оцеляване от нейните опасности. Бухала беше живял извън града години наред. Въз основа на опита си той можеше да намери най-добрия изход. Започнаха дългото и мъчително странстване през Мрака на Рая. Бухала водеше, следван от Трис, Еленро, Еоуен, Гавилан, Рен, Гарт и Дал. Те вървяха в индийска нишка, подредени зад Орин Страйът, който се мъчеше да намери ивица твърда почва през мочурището. Най-често успяваше, защото все още имаше места, незалети от тресавището. Но понякога им се налагаше да стъпват в мазната вода и кал, движейки се покрай островчета висока трева и храсти. Хващаха се с ръце, за да не загубят почва под краката си и чувстваха как калта жадно ги засмуква, опитвайки се да ги повлече надолу. Напредваха бавно и предпазливо в мрака, предупреждавани от Бухала да вървят плътно един зад друг, взирайки се с безпокойство в леката мъгла, където водата клокочеше, а калта изригваше.
Въпреки покрова от тишина, който висеше над него, Мракът на Рая беше убежище за голям брой живи същества. Повечето никой не беше виждал, за някои само бяха чували. Крилати същества летяха като сенки през ситния ръмеж, мълчаливи в своя полет, бързи и потайни. Досадно бръмчаха насекоми. Някои от тях бяха с цветовете на дъгата и големи колкото детска длан. Същества, приличащи на плъхове или къртици, тичаха около останалите дървета, и щом ги откриеха, изчезваха от полезрението, катерейки се като котки. В тресавището имаше и други създания, някои от които бяха доста едри. Те пляскаха и сумтяха в тишината, скрити в мрака. Това бяха ловци, които кръстосваха дълбоките води. Никой не успя да ги види, макар че си отваряха очите на четири.
Денят преминаваше с едно бавно агонизиращо пълзене към тъмнината. Групата спря веднъж, за да хапне, скупчила се около един ствол, който беше до половината погълнат от тресавището. Стояха с гръб един към друг, взирайки се в екрана от мъгла. Въздухът ставаше ту горещ, ту студен, като че ли Мракът на Рая беше изграден от отделни стаи и навсякъде наоколо имаше невидими стени. Водата на тресавището също като въздуха бе ту студена, ту възтопла, дълбока в някои места и плитка в други, с една смес от неприятни цветове и миризми. Тя притегляше и влачеше живота отгоре. От време на време земята потръпваше — едно напомняне, че някъде зад тях Килешан продължаваше да ги заплашва, трупайки газове и топлина в своето сърце и бълвайки от кратера си лава, която се спускаше надолу по планинския склон. Рен си представяше това, докато се влачеше с другите — въздуха — наситен с мъгла, терена — килим от огън, всичко обвито от натрупващи се пластове пара и пепел. Преградата беше вече изчезнала. А какво ли е станало с демоните, питаше се тя. Дали също са избягали или са твърде глупави, за да се страхуват дори от лавата? Ако са избягали, къде ли са отишли? Рен знаеше отговора на този въпрос. Имаше само едно място, където всеки от тях можеше да отиде.