Те ще бъдат принудени да снемат своята обсада и да пресекат обратно Роуен, показа мрачно със знаци Гарт, когато тя го попита за неговото мнение. Вървяха заедно известно време през едно от редките островчета от твърда почва, където тресавището все още бе на една ръка разстояние. Те ще тръгнат обратно към стръмните скали, точно както направихме ние. Ако се забавим твърде много, демоните ще ни наобиколят отвсякъде преди да успеем да се измъкнем.
Може би няма да се спуснат толкова далеч надолу по реката, предположи с надежда Рен, правейки знаци с пръсти. Може да вървят по долината, защото е по-лесно.
Гарт не си направи труда да отговори. И не беше нужно. Рен знаеше не по-зле от него, че ако демоните минат през долината, спускайки се от Черния корниз, те ще достигнат по-долните части от острова по-бързо от групата и ще ги чакат на брега.
Рен мислеше често за Стреса, опитвайки се да си спомни кога за последен път бе видяла комбинираната котка след нападението на змията, като търсеше нещо, което би й дало дори и най-слабата надежда, че тя се е спасила. Но Рен не можеше да се сети нищо. Тя беше там, свита сред багажите и в следващия миг изчезна заедно с всичко друго. Рен тъгуваше мълчаливо за Стреса, не можеше да се отърве от мисълта за нея, защото бе привързана към котката повече, отколкото би било редно и разумно. Рен притисна силно Фавн и се зачуди на себе си, чувствайки колко много се е променила от някогашната си същност — отчуждила се бе от всичко, вече не бе така уверена в тренираността и уменията си, както и в чувството, че винаги е била Скитник и че нищо друго няма значение.
По-често, отколкото й се искаше да признае, пръстите й се мушкаха под туниката, за да намерят Елфовите камъни. Мракът на Рая беше необятен и неумолим и заплашваше да подкопае куража и силите й. Елфовите камъни й вдъхваха увереност, Елфовата магия беше сила. Тя се ненавиждаше за това чувство, за необходимостта да разчита на тях. Един единствен ден извън Арборлон и вече започваше да се отчайва. А не беше сама. Рен можеше да прочете безпокойството в очите на всички останали, дори на Гарт. Мороуиндъл ги подлагаше на изпитания, които превишаваха здравия разум и заравяха рационалната мисъл в една планина от страх и съмнение. Това се носеше във въздуха, в земята, в живота около тях. То беше един вид лудост, която шепнеше коварни предупреждения и крадеше живот с нехайно равнодушие. Рен се опита отново да си представи острова такъв, какъвто е бил някога и пак не успя. Тя не можеше да види какво е било, как е изглеждало миналото. Такова, каквото го бяха направили елфите и тяхната магия.
Рен още веднъж си помисли за тайните, които криеха те — Еленро, Бухала, Гавилан, всичките. Стреса знаеше. Стреса щеше да й каже. Сега това трябваше да стори някой друг.
По едно време тя докосна Еоуен по рамото и я попита шепнешком:
— Можеш ли да видиш какво предстои да ни се случи? Използваш ли своето ясновидство?
Но бледата жена със смарагдово зелени очи само се усмихна и отговори:
— Не, Рен. Ясновидството ми е замъглено от магията, която минава през сърцето на острова. Арборлон ми правеше заслон, за да виждам. Тук има само лудост. Може би, ако успея да стигна отвъд стръмните скали, до мястото, където достигат слънчевата светлина и мирисът на океана… — Гласът й постепенно заглъхна.
В този момент тъмнината започна да се спуска на бавно утаяващи се сиви воали, които един след друг постепенно поглъщаха светлината. Те вървяха от средата на предобеда и все още нямаше никаква следа от Черния корниз и никакъв признак, че тресавището свършва. Бухала започна да се оглежда за някакво място за нощувка, предупреждавайки ги да бъдат особено внимателни сега, когато сенките нашарваха терена и заблуждаваха очите им. Дневната тишина постепенно отстъпи на една надигаща се вълна от нощни звуци, някаква смесица от груби и резки тонове, които идваха от по-тъмните петна и отекваха в мрака. Части от листака започнаха да фосфоресцират сребристо, а летящи насекоми проблясваха и изчезваха, подскачайки по мочурището.