Тя имаше така много добри спомени за Бухала, макар да го познаваше от кратко време и беше се вкопчила в тях като в щит срещу скръбта си. Бухала беше мил с нея. Той беше и честен — толкова честен, колкото му позволяваше верността към кралицата. Отдаваше се всецяло. В тази последна сутрин той й довери, че е успял да оцелее толкова години извън стените на Арборлон е приел смъртта си като нещо неизбежно и така е преодолял страха от нея. Ако винаги се страхуваш за себе си, не можеш да действуваш и животът губи, своя смисъл. Ти просто трябва да си казваш, че ако вървиш право към нея, тя губи своята тежест. Ала Бухала беше от по-голяма тежест от много други. Останала насаме със своите мисли, докато другите или спяха, или се преструваха, че спят, тя си позволи да признае колко голямо значение имаше той. Спомни си как Еленро плака, захлупила лице с длани, когато Орин Страйът умря. Тя бе заприличала отново на малко момиче и не се срамуваше от своята скръб, явно тъгуваше за някой, който е бил много повече от верен поддръжник на трона, повече от спътник през целия й живот и повече от приятел. Тя не осъзна дълбочината на чувството, което нейната баба изпитваше към Бухала и това я накара също да се разплаче.
Гавилан, например, беше загубил напълно и ума и дума — той просто взе ръцете на Еленро и ги стискаше безмълвно. Момъкът прегръщаше импулсивно Рен, когато тя най-много се нуждаеше от това, но не й се натрапваше. Гарт и елфите Ловци стояха с каменни лица, но очите им отразяваха чувствата, скрити зад техните маски. Орин Страйът щеше да липсва на всички.
Едва на разсъмване щяха да узнаят какво означава липсата му — тя бе по-страшна от най-голямата болка. Защото Бухала единствен от тях знаеше как се оцелява сред опасностите на Мороуиндъл извън стените на Арборлон. Без него те нямаха кой да им служи за водач. Трябваше да разчитат на своя инстинкт и издръжливост, ако искаха да спасят себе си и всички, затворени в Лодена. Налагаше се да намерят начин да се отърват от Мрака на Рая, да се спуснат по Черния корниз, да минат през Ин Джу и да достигнат брега навреме, за да се срещнат с Тайгър Тай. Необходимо бе да постигнат всичко това, без някой от тях да знае пътя или опасностите, които ги дебнат.
Колкото повече Рен мислеше за това, толкова по-невъзможно й се струваше то. С изключение на нея и Гарт никой от останалите нямаше реален опит в оцеляването сред пустошта, а тази местност беше също така чужда и за Скитниците — бяха я прекосили само веднъж и то с чужда помощ. Изпълнена бе с клопки и рискове, с каквито не бяха се сблъсквали преди. Колко ли можеха да помогнат на другите? Какъв шанс имаха те без Бухала?
Размислите й я изпълниха с безнадеждност и тъга. От това, дали ще оцелеят или загинат, зависеше толкова много, а ето, че един нещастен случай заплашваше да провали всичко.
Гарт спеше най-близо до нея, една тъмна сянка на фона на земята, неподвижен като спяща смърт. Напоследък — откакто бяха пристигнали на Мороуиндъл — в него се появи нещо странно. Не можеше точно да го определи, но независимо от всичко го усещаше. Гарт, винаги малко странен, ставаше все по-резервиран, постепенно се отдръпваше от нея, сякаш чувстваше, че вече не й е необходим, че той е изпълнил ролята си на учител, а тя — на ученичка. Това не проличаваше в конкретните му постъпки или в поведението му. То беше no-скоро промяна в отношението, изразяваща се в дискретното му отдръпване. Той продължаваше да бди за всичко важно, винаги готов да я защити, винаги нащрек и готов да я посъветва. Все пак в същото време той се отдръпваше, давайки й простор и възможност за усамотяване, каквито тя не беше имала никога преди и затова доста я смущаваха. Рен знаеше, че вече е достатъчно силна, за да се справя сама. И то от няколко години. Просто Рен не мислеше, че някога ще трябва да се сбогува с Гарт.
Може би поради загубата на Бухала тя гледаше на тези неща по драматично, отколкото си заслужаваше. Не знаеше. Трудно й бе да мисли ясно точно сега, но Рен знаеше, че трябва. Емоциите само разсейваха и объркваха, а в краен случай можеха дори да убиват. Докато не се махнат от Мороуиндъл и не се върнат благополучно на Западната земя, нямаше време за празни копнежи и претенции, за разни гадания, предположения и косене за безвъзвратно минали неща.
Рен усети, че гърлото й се свива и сълзи напират в очите й. В скута й спеше Фавн, Гарт бе в непосредствена близост, тя бе намерила отново баба си и бе научила истината за своя произход — и въпреки всичко се чувствуваше непоносимо самотна.
По някое време след полунощ, когато Трис беше предал дежурството на Дал, Гавилан дойде да седне при нея. Той не заговори, просто обви одеалото, което бе донесъл със себе си, около Рен и се настани до нея. Тя почувствува топлината на тялото му през влагата и студа на нощта в тресавището и това й създаде уют. След известно време тя се облегна на него, копнееща за допир. Тогава той я прегърна и я държа в ръцете си чак до сутринта.