На зазоряване те възобновиха странстването си през Мрака на Рая. Сега групата водеше Гарт, най-опитният сред всички оцелели. Рен предложи той да води, а Еленро бързо се съгласи. Никой не можеше да се мери с Гарт като следотърсач, а само умел следотърсач можеше да ги измъкне от тресавището.
Ала дори Гарт не бе в състояние да разгадае мистерията на Мрака на Рая. Мъглата обгръщаше всичко. Тя закриваше небето и обвиваше плътно околността, така че не се виждаше нищо на разстояние повече от петдесет фута. Светлината беше сива и слаба, разсейвана от мъглата, отразявана от влагата и разпръсквана така, че сякаш струеше отвсякъде. Нямаше нищо, по което да се определи посоката, не можеха да се ориентират дори по лишеите и мъха в тресавището, които бяха се скупчили като бегълци при настъпване на нощта, така объркани и загубени, както странниците, търсещи тяхната помощ. Гарт пое по определен курс и се придържаше към него, но Рен разбираше, че знаците, от които той се нуждаеше, не можеха да бъдат открити. Те пътуваха без да знаят в каква посока са поели, без да са в състояние да планират бъдещите си стъпки. Гарт пазеше мислите си за себе си, но Рен можеше да прочете истината в очите му.
Вървяха, без да спират, но напредваха бавно, защото тресавището беше почти непроходимо, а и Еленро Елеседил се разболя. Втресе я през нощта и треската я обхвана с такава бързина, че само за часове главоболието и замайването прераснаха в тръпки и кашлица. По пладне, когато групата спря за малко да хапне, кралицата беше силно отпаднала. Тя все още можеше да върви, но не без чужда помощ. Трис и Дал си споделяха задачата да я подкрепят с ръце, обвити здраво около кръста й, за да я поддържат изправена, докато вървяха. Еоуен и Рен, и двете, я прегледаха за наранявания, предполагайки, че е одраскана и отровена от стрелите на стреломета. Обаче не намериха нищо. Нямаше никакво обяснение за болестта на кралицата и макар да й помагаха както могат, не се сещаха за спасителен цяр.
— Чувствувам се глупаво — довери тя на Рен по едно време, докато бледото й лице се къпеше в пот. Седяха заедно на едно повалено дърво и похапваха от сиренето и хляба, завити в своите пелерини. — Бях добре, когато легнах да спя, после се събудих по някое време през нощта и се почувствувах… странно. Тя сухо се изсмя. — Не зная как да го опиша. Просто не се чувствах добре.
— Като преспиш още една нощ и ще се оправиш — увери я Рен. — Всички сме изтощени.
Но състоянието на Еленро бе по-тежко от обикновената умора и се влоши още повече в края на деня. На здрачаване тя падаше така често, че елфите Ловци просто я понесоха на ръце. Групата прекара следобеда, мъкнейки се из една неприятно студена низина, една мразовита дупка, която се бе вмъкнала някак си сред вулканичната жега на обширното тресавище и бе останала там като в капан, закотвила се бе в мочурището, превръщайки водата и въздуха в лед. Еленро, вече на ръба на пълното изтощение, отмаля още повече. Малкото останала й сила изглежда бързо чезнеше. Когато най-сетне спряха да пренощуват, тя беше в безсъзнание.
Рен гледаше как Еоуен навлажнява сбръчканото й лице, докато Гавилан и елфите Ловци правеха лагера. Гарт беше до нея. Мургавото му лице изглеждаше безстрастно, но очите му бяха замъглени от тревога. Когато тя срещна погледа му, той едва забележимо поклати глава. Пръстите му започнаха да се движат.
Не мога да разчета ориентирите. Не мога дори да ги намирам.
Признанието беше горчиво. Гарт беше горд мъж и не приемаше лесно поражението. Тя погледна в очите му и го докосна леко в отговор.
Ти ще намериш начин, каза му със знаци тя.
Хапнаха отново, най-вече, защото бе необходимо, свити едни до друг върху едно малко островче влажна земя, която беше по-суха от всичко около нея. Еленро спеше, обвита в две одеала, трепереща от студа и треската, мърмореща от време на време и мятаща се в сънищата си. Рен се възхищаваше от силната воля на своята баба. Нито веднъж, докато се бореше със своята болест, тя не охлаби хватката си от жезъла Рухк. Кралицата продължаваше да го стиска здраво като че ли можеше със собственото си тяло да защити града и хората, затворени от магията на Лодена. Гавилан предлагаше неведнъж да я освободи от задължението да носи жезъла, но тя упорито отказваше да го предаде. Това бе един товар, който кралицата беше поела на плещите си и за нищо на света не искаше да го свали от тях. Рен си мислеше колко ли усилия са били необходими на баба й, за да стане толкова силна, че да преодолее загубата на своите родители, на своя съпруг, на дъщеря си, на своите приятели на почти всичките си близки. Целият й живот е бил променен с идването на демоните и ограждането на град Арборлон със стена. Онзи Мороуиндъл, на който била израсла, изчезнал. Рухнали всичките й надежди за бъдещето, освен възможността да възроди елфите и техния град в един по-добър свят, влагайки цялата си решителност и чувство за дълг.