Вече никога нищо няма да е същото, предупреди се тя. Нищо.
Да, когато си мислеше за недостига на сила, опит, издръжливост и решителност и се окайваше за очевидната липса на какъвто и да било късмет, излизаше, че силата на Камъните е всичко, което й остава, единственото нещо, на което може да разчита.
Тя мушна глава под одеалата и заспа в някаква паяжина от съмнения.
ГЛАВА XVII
Рен сънуваше и в сънищата й се появяваха и изчезваха Омсфордови. Накъсани като в калейдоскоп се нижеха образите, които експлодираха в нейната памет. Те се втурваха към нея като лавина и я отнасяха, подхвърляха и премятаха в една пързалка, която нямаше край. Рен бе като страничен наблюдател без право на глас: наблюдаваше как историята на нейните предци приема форма в отломките и проблясъците от време, пред очите й се разкриваха събития, които тя никога не беше виждала, а само бе слушала за тях, а легендите за миналото се нижеха с думите от историите, разказвани от Пар и Кол Омсфорд.
После тя се събуди, седна, изтръгната с тревожна внезапност от съня. Свилият се до гушата й Фавн бързо изчезна. Рен се взря в мрака, вслушвайки се в туптенето на сърцето й в гърлото и в учестеното си дишане. Другите членове на малката група спяха навсякъде около нея, освен този, който стоеше на пост — един смътен безличен силует в края на техния лагер. Какво беше това? помисли развълнувано тя. Какво беше това, което видях? Защото нещо в сънищата й беше я събудило, нещо така разстройващо, така неочаквано, че не й позволяваше повече да спи. Какво?
Изплувалият спомен беше шокиращ и внезапен. Нейната ръка веднага се стрелна към малката кожена торбичка, пъхната в туниката й. Елфовите камъни! В своите сънища за Омсфордовите предшественици тя бе зърнала за момент Ши и Флик, едно кратко видение от многото, една от историите, разказваща за търсенето на Меча на Шанара. В това видение братята бяха се загубили заедно с Мениън Лех в низините на Клет в началото на тяхното пътуване към Кулхавън. Никакво умение или познаване на гората изглежда не беше в състояние да им помогне и те можеше да умрат там, ако Ши в отчаянието си, не беше открил, че притежава способността на призовава силата на Елфовите камъни, дадени му от друида Аланон — същите Елфови камъни, които сега носеше тя. В това видение, което сънищата измъкнаха наяве от едно хранилище с полузабравени приказки Рен разкри една истина, която беше й изчезнала от ума: магията можеше не само да защитава, тя умееше и да търси. Тя бе способна да покаже на този, който я държи, някакъв изход и от най-тъмния лабиринт. Тя можеше да помогне на загубения да намери отново своя път.
Рен прехапа силно устната си, като рязко пое въздух, който заседна на гърлото й. Някога го е знаела, разбира се. Всички те, децата на Омсфорд, са го знаели. Пар беше й пял историята, когато е била малка. Но това бе така отдавна.
Елфовите камъни.
Рен седеше замръзнала, покрита с одеала и слисана от своето откритие. През цялото време тя бе притежавала силата, която можеше да ги изведе от Мрака на Рая. Ако призовеше магията, Елфовите камъни щяха да й покажат пътя за излизане от тресавището. Наистина ли бях забравила? — питаше се невярваща Рен. Или просто беше изтласкала от ума си истината, решила бе, че тя не й е отредено да разчита на магията и че няма да се остави нейната сила да я поквари?
И какво щеше да направи сега?
В първия момент Рен не направи нищо. Тя бе така парализирана от страховете и съмненията, които събуждаше използването на Елфовите камъни, че можеше само да седи, притиснала здраво одеалата към себе си като някакъв щит и да изброява наум внезапно разкрилите се възможности, опитвайки се да ги осмисли.
После Рен се изправи рязко на крака, отхвърли одеалата, страховете и съмненията и тръгна с котешка стъпка към мястото, където спеше нейната баба. Дишането на Еленро Елеседил беше повърхностно и учестено, а ръцете и лицето й бяха студени. Косата падаше влажна около лицето й, а кожата й бе опъната върху костите. Тя лежеше по гръб в одеалата, които я обвиваха като погребален саван. Тя умира, осъзна ужасена Рен.
Нямаше никакъв избор и тя знаеше какво трябва да направи. Рен долази до мястото, където спеше Гарт, поколеба се, после продължи покрай Трис до там, където лежеше Гавилан.
Рен го докосна по рамото и очите му мигновено се отвориха.
— Събуди се — прошепна му тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. Кажи първо на него, мислеше Рен, спомняйки си колко мило се държа с нея предишната нощ. Той ще те подкрепи. — Гавилан, събуди се, Трябва да се махнем оттук. Веднага.