— Рен, чакай, какво ти…? — напразно заговори той, защото тя вече бързаше да вдигне другите. Толкова се боеше да не закъснее, така бе загрижена и притеснена, че не забеляза страха, който светна като демон в очите му. — Рен! — извика Гавилан, скачайки бързо на крака.
Всички мигновено се събудиха.
Рен се вцепени, наблюдавайки как другите да се надигат предпазливо — Трис и Еоуен, Дал, връщащ се от поста си в края на лагера, и Гарт с масивната си фигура на фона на сенките. Кралицата не се помръдна.
— Какво правиш? — попита я възбудено Гавилан. Рен почувствува думите му като плесница. В тях имаше гняв и обвинение. — Какво значи „Трябва да се махаме“? Кой ти е дал правото да решаваш какво да правим?
Останалите наобиколиха двамата, застанали един срещу друг. Гавилан беше се зачервил и очите му бяха пълни с подозрение, но Рен настояваше на своето с такъв решителен поглед, че другите решиха да не го слушат каквото и да се готвеше да каже.
— Погледни я, Гавилан — каза умоляващо Рен, стисна ръката му и се обърна към Еленро. Защо той не можеше да разбере? Защо я затрудняваше? — Ако останем тук още малко, ние ще я загубим. Нямаме избор. Ако имахме, аз щях първа да се възползувам от предимствата му. Повярвай ми.
Всички мълчаха слисани. Еоуен се обърна към кралицата, коленичейки загрижено до нея.
— Рен е права — прошепна тя. — Кралицата е много болна.
Рен впери поглед в Гавилан, опитвайки се да прочете по лицето му какво мисли, да го накара да я разбере.
— Трябва да я махнем оттук.
Трис бързо си проби път напред.
— Знаеш ли някакъв начин? — попита той със загрижено изражение на слабото си лице.
— Зная — отвърна Рен. Тя погледна бързо капитана на Личната охрана и после отново Гавилан. Нямам време да споря. Нямам време за обяснения. Вие трябва да ми се доверите. Трябва.
Гавилан упорито се заинати.
— Искаш твърде много — възрази той. — Ами ако бъркаш? Ако ние я размърдаме и тя умре…
Но Трис вече събираше багажа, давайки знак на Дал да му помогне.
— Нямаме избор — заяви кротко той. — Кралицата няма шанс да оцелее, ако не я пренесем извън тресавището. Направи, каквото можеш, Рен.
Събраха останалите провизии и екипировка и направиха набързо една носилка от одеала и пръти, върху която положиха кралицата. Когато приключиха, те се обърнаха очаквателно към Рен. Тя застана с лице към тях, сякаш беше осъдена, мислейки си, че няма никакъв избор, че тя трябва да забрави своите страхове и съмнения, своите решения, заричането да не използува магията и Елфовите камъни и да направи каквото може, за да спаси живота на своята баба.
Рен бръкна в туниката си и измъкна оттам кожената торбичка. Разхлаби чевръсто вървите и Елфовите камъни изпаднаха в ръката й с ярък синкав блясък.
Чувствайки се малка и уязвима, тя отиде до края на лагера и остана там, взряна в сенките и мъглата. Фавн се опита де се покатери по крака й, но тя посегна внимателно надолу и прогони дървесния пискун. Мъгла се вихреше навсякъде. Противна воня на сяра и пепел се просмукваше в дрехите й. Една смесица от мъгла и пара се издигаше от зловонните води на тресавището. Рен беше на косъм от смъртта, тя чувствуваше, че бе доведена дотам от обстоятелствата и съдбата и че каквото и да се случи оттук нататък, никога вече няма да бъде същата. Рен копнееше за това, което бе някога, за това, което можеше да бъде, за едно спасение, което не се надяваше да намери.
Уплашена, че може да промени намерението си, ако мисли по-дълго по този въпрос, тя протегна напред и нагоре Елфовите камъни и ги призова към живот. Нищо не се случи. О, Хадес! Рен опита отново, концентрирайки се, като грижливо формулираше в своето съзнание, мислеше за всяка една по ред, представяше си как силата, стаена вътре, се раздвижва и надига. Аз имам елфова кръв, мислеше отчаяно Рен. Призовавала съм силата и преди…
И в този момент синият огън внезапно грейна, лумна от Камъните, сякаш беше махната някаква преграда. Той обви ръката й, ярък и зашеметяващ, осветявайки тресавището, сякаш дневната светлина най-после бе намерила път към него. Членовете на групата политнаха назад, свивайки се предпазливо и закривайки очите си. Рен стоеше изправена. Тя чувствуваше как силата на Елфовите камъни преминава през нея, търсейки, изследвайки и решавайки дали й принадлежи. Една приятна, привлекателна топлина я обвиваше. После светлината се насочи вдясно от нея, прорязвайки мъглата, умиращите дървета, храстите и пълзящите растения и пресече пустите води на стотици километри, по-далеч, отколкото поглед стига, докато най-сетне спря върху една скална стена, която се издигаше в нощта.