Черният корниз! Светлината изчезна също тъй бързо, както бе дошла. Силата на Елфовите камъни угасна, връщайки се там, откъдето беше дошла. Рен затвори пръстите си около Камъните, едновременно изсушена и изтощена, пречистена някак си от магията, ободрена, но останала без сили. Потресена въпреки своята смелост, Рен пъхна талисманите обратно в торбичката. Другите се изправиха неуверено, търсейки с питащи очи нейния поглед.
— Натам — каза тихо тя, сочейки посоката, в която беше се отправила светлината.
За момент никой не проговори. Съзнанието на Рен беше заето с това, което бе направила. Тялото й все още усещаше скорошния ефект от нахлуването на магията, но същевременно се почувства виновна, загдето бе изменила на своя обет. Ала Рен бързо си напомни, че нямаше избор. Беше направила само това, което трябва. Не можеше да остави баба си да умре. Това беше изключение. Нямаше да се случи отново. Направи го само този път, защото се касаеше за живота на нейната баба, а само тя й беше останала…
Приятният глас на Еоуен разсея мислите й.
— Побързай, Рен — настоя тя, — докато има още време.
Те потеглиха веднага. Водеше Рен, докато Гарт не я настигна и тя го пропусна напред, доволна, че друг поема водачеството. Фавн изскочи от мрака, а тя вдигна малкото създание и го постави на рамото си. Дал и Трис носеха носилката с кралицата и Рен изостана, за да върви до нея. Тя се пресегна и взе ръката на баба си в своята, задържа я за момент и после нежно я стисна. Кралицата не реагира. Рен остави внимателно ръката на мястото й и отново отиде напред. Еоуен мина покрай нея. В сенките бялото й лице изразяваше безпомощност и изглеждаше уплашено. Червената й коса грееше в нощта. Еоуен знаеше колко болна е Еленро. Беше ли прозряла какво щеше да се случи на кралицата? Рен поклати глава, отхвърляйки тази възможност. Тя повървя известно време сама, докато Гавилан не се приближи до нея.
— Извинявай, Рен — каза тихо той. Думите излизаха трудно от устата му. — Длъжен бях да зная, че ти няма да действуваш без причина. Би трябвало да имам повече доверие в преценките ти. — Той я почака да отговори, но когато това не стана, каза: — Това тресавище размъти главата ми. Изглежда, че не мога да се съсредоточа както трябва… — Гласът му постепенно заглъхна.
— Няма нищо — каза с беззвучна въздишка Рен. — Никой не може да мисли нормално на това място. — Много й се искаше да намери извинение за поведението му. — Този остров изглежда ни подлудява. Мене ме втресе на идване и за известно време бях неспособна да се изразявам ясно. Може и теб да те е хванала тази треска.
Гавилан кимна разсеяно, сякаш не беше я чул.
— Поне ти видя сега каква е истината. Магията е направила Мороуиндъл и неговите демони и пак магията ще ни спаси от тях. Твоите Елфови Камъни и жезълът Рухк. Само имай търпение и скоро ще разбереш всичко.
И той отново изостана назад. Неговото оттегляне беше така внезапно, че Рен отново не успя да зададе въпросите, които коментарите му бяха предизвикали: как са били създадени демоните, какво бе сторила магията и как нещата бяха стигнали дотук. Тя понечи да го последва, но после се отказа. Сега беше твърде уморена, за да задава въпроси, твърде изтощена, за да изслуша отговорите дори ако той ги дадеше, което бе малко вероятно. Потискайки своето разочарование, Рен си наложи да върви напред.
Беше им необходима цялата нощ, за да излязат от Мрака на Рая. Наложи се Рен още два пъти да призовава силата на Елфовите камъни. Разкъсвана всеки път от противоречиви импулси — да избегне нахлуването на магията и да я приеме като добре дошла, Рен я чувствуваше да клокочи през нея като някакъв елексир. Синята светлина разяждаше мрака и разпръскваше мъглата, показвайки им пътя към Черния корниз. До зазоряване вече се бяха измъкнали от мочурището и най-после стъпиха отново върху твърда почва. Черният корниз се издигаше в мъглата пред тях като извисяваща се маса от назъбен камък, стърчаща от джунглата към небето. Те избраха едно разчистено място при основата на скалите и внимателно поставиха в центъра му носилката с Еленро. Еоуен намокри лицето и ръцете на кралицата и й даде да пие вода.