Еленро се размърда и отвори очи. Тя погледна изпитателно лицата около нея, хвърли поглед към жезъла Рухк, който продължаваше да стиска между пръстите си, и каза:
— Помогнете ми да седна.
Еоуен я приповдигна внимателно и й подаде чашата. Еленро я изпи бавно, правейки често паузи, за де си поеме въздух. Гърдите й хъркаха, а лицето й беше зачервено от треската.
— Рен — каза тихо тя, — ти си използвала Елфовите камъни.
Рен коленичи до нея и другите също се приближиха.
— Как разбра? — попита тя.
— Прочетох го в очите ти — отвърна с усмивка Еленро Елеседил. — Магията винаги оставя следи. Аз мога да ги видя.
— Щях да ги използвам по-рано, бабо, но забравих какво могат да правят те. Съжалявам.
— Дете, няма защо да се извиняваш. — Сините очи я гледаха добродушно и топло. — — Аз толкова те обикнах, Рен, и то далеч преди да дойдеш при мен, веднага щом узнах от Еоуен, че си се родила.
— Ти се нуждаеш от сън, Еленро — прошепна пророчицата.
Кралицата затвори за миг очи и поклати глава.
— Не, Еоуен. Нужно ми е да поговоря с теб. С всички вас. — Очите й се отвориха, уморени и безучастни. — Аз умирам — прошепна тя. — Не, не казвайте нищо. Изслушайте ме. — Тя ги прикова с поглед. — Извинявай, Рен, че не можах да бъда по-дълго време с теб. Бих желала. Бяхме заедно само за кратко. Еоуен, на теб ще ти е най-трудно. Ти беше моя приятелка през целия ми живот и ако можех, бих останала, за да се чувствуваш добре. Зная какво означава моята смърт. Гавилан, Трис, Дал — вие направихте за мен, каквото можахте. Но моя час удари. Треската е по-силна от мен и докато се опитвах да се освободя от нея, разбрах, че не мога. Орин Страйът ме чака и аз ще се присъединя към него.
Рен бавно и гневно поклащаше глава.
— Не, бабо, не казвай това, недей така! — извика тя.
Меката ръка на кралицата намери нейната и я стисна.
— Не можем да се скрием от истината, Рен. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всички. Аз съм изнемощяла до крайност. Треската ме прерязва отвътре и не е останало почти нищо, което да ме държи. Боя се, че дори магията не може вече да ме спаси, а никой от нас не притежава магия, която да помага във всеки случай. Бъди силна, Рен. Помни, че сме от една плът и кръв. Помни колко много си приличаме, колко много приличаме на Алейн.
— Бабо! — изплака Рен.
— Сигурно има лек — прошепна настойчиво Гавилан. — Трябва да има някакво лекарство, което да ти дадем. Кажи ни!
— За мен няма лек. Очите на кралицата се местеха от лице на лице, търсейки нещо, което го нямаше там. Тя се закашля и вцепени за момент. — Все още ли съм ваша кралица? — попита тя.
Всички измърмориха едно неуверено „да“.
— Тогава чуйте последната ми заповед. Ако ме обичате, ако ви е грижа за бъдещето на народа на елфите, вие няма да я оспорите. Обещайте ми, че ще й се подчините.
Те го сториха, но започнаха бегло да се споглеждат, чудейки се какво ли ще чуят.
— Рен — каза Еленро и почака, докато нейната внучка не дойде до място, където би могла да я вижда ясно. — Той вече е твой. Вземи го. — Тя протегна Жезъла с Лодена. Рен я погледна с невярващи очи, не в състояние да се помръдне. — Вземи го! — настоя кралицата и този път Рен направи, каквото я помоли тя. — Сега ме изслушай. Аз поверявам магията на твоята грижа, дете. Изнеси Жезъла и неговия Камък от Мороуиндъл и ги занеси на Западната Земя. Възстанови елфите и техния град. Върни живота на нашите хора. Направи, каквото трябва, за да изпълниш обещанието си към духа на друида, но помни също така, че си дала обещание и на мен. Погрижи се елфите да останат живи и здрави. Дай им шанс да започнат отново.
Рен не можеше да говори, слисана от това, което ставаше, силейки се да приеме онова, което чуваше. Усещаше тежестта на жезъла Рухк, поставен в ръцете й, гладкостта на неговата хладна и полирана дръжка. Не, помисли тя. Не, аз не искам това!
— Гавилан, Трис, Дал — прошепна кралицата на пресекулки. — Закриляйте я. Помагайте й, за да изпълни онова, което й е отредено да свърши. Еоуен, използвай твоето ясновидство, за да я предпазваш от демоните. Гарт…
Тя искаше да каже нещо на грамадния мъж, но гласът й внезапно заглъхна, като че ли беше се натъкнала на нещо, с което не можеше да се справи. Смутена, Рен хвърли поглед към своя приятел, но мургавото му лице беше като издялано от камък.
— Бабо, тази роля не е за мен — опита се да възрази Рен, но ръката на кралицата я стисна укорително.