— И какво очаквате да правя сега с това? — запита почти гневно тя, тикайки жезъла Рухк, в лицето му.
Погледът на Гавилан беше безизразен и празен.
— Очаквам да сториш това, за което те помолиха — отвърна той, свивайки рамена.
— Но той не е мой! Той не ми принадлежи! И изобщо не би трябвало да ми го предават на мен!
— В случая съм съгласен с теб — каза той с горчивина. — Но няма особено значение какво искаме аз или ти, нали?
— Не е така. Еленро никога нямаше да направи това, ако не беше толкова болна. Когато тя се съвземе… — Рен млъкна, защото той красноречиво извърна очи. — Когато се съвземе — продължи Рен, отсичайки всяка дума като счупена пръчка, — тя ще установи, че всичко това е някаква грешка.
Гавилан гледаше уморено.
— Тя няма да се оправи — каза той.
— Не говори така, Гавилан. Недей.
— Предпочиташ да излъжа ли?
Рен го гледаше втренчено, неспособна да каже и дума.
— Добре тогава. — Лицето на Гавилан придоби сурово изражение. — Разбирам, че не си и сънувала това, което се случи, че не принадлежиш към народа на елфите, че това наистина няма нищо общо с теб и че си искала просто да намериш Еленро и да предадеш твоето послание. Не искаш да бъдеш Кралица на елфите, така ли? Напълно почтено от твоя страна. Тогава недей да бъдеш. Дай Жезъла на мен.
Настъпи дълго, тягостно мълчание, докато те се взираха един в друг.
— Елеседилска кръв тече и в моите жили — заяви разгорещено той. — Това е моя народ и Арборлон е моя град. Аз мога да направя необходимото. Познавам ситуацията по-добре от теб. И не ме е страх да използвам магията.
Изведнъж Рен разбра какво става. Гавилан бе очаквал той да получи жезъла Рухк. Разчитал бе, че Еленро ще определи него за свой приемник. Може би точно така щеше да стане, ако Рен не беше се появила. Всъщност пристигането й в Арборлон бе объркала напълно плановете му. За миг изпита разочарование, но то веднага отстъпи място на предпазливостта. Спомни си как Гавилан и Еленро се скараха за Лодена. Гавилан твърдеше, че магията е в състояние да ги спаси, да премахне бедите, които бе причинила. Еленро вярваше, че е дошло време да се откажат от магията, да се върнат на Западната земя и да заживеят пак както някога. Този конфликт сигурно беше повлиял на решението на Еленро да предаде Жезъла на Рен. Гавилан изглежда чувствуваше нейната неувереност.
— Помисли добре, Рен. Ако кралицата умре, ти не си длъжна да поемеш нейното бреме. Ако не беше се върнала, това никога нямаше да се случи. — Той скръсти отбранително ръце на гърдите. — Във всеки случай можеш да избираш. Ако поискаш да се откажеш, аз ще ти помогна. Казах ти го още когато се срещнахме за първи път и предложението продължава да е в сила. Ще направя, каквото мога.
Рен не знаеше какво да каже.
— Благодаря ти, Гавилан — успя само да промълви тя.
После Рен се отдалечи от него, защото предложението му я накара да се почувства неловко. Колкото и да искаше да се освободи от отговорността за Жезъла, тя изобщо не беше сигурна, че би го предала на него. Магията беше доверие, което не биваше прибързано да се отхвърля, особено когато последствията от използуването й бяха така огромни. Еленро можеше да даде Жезъла на Гавилан, но предпочете да не го направи. Рен не би се усъмнила в преценката на кралицата, без да обмисли тази работа.
Но Рен харесваше Гавилан и разчиташе на неговото приятелство и подкрепа. Това усложняваше нещата. Тя разбираше разочарованието му и знаеше колко е прав да твърди, че елфите са негов народ и Арборлон е негов град, докато тя е външно лице. Рен вярваше, че и Гавилан като нея иска само най-доброто за всички.
Изпълни я твърда, отчаяна решителност. Всичко това беше без значение, защото баба й щеше да оздравее, трябваше да оздравее. Тя нямаше да умре, не биваше! Отново и отново повтаряше тези думи като заклинание. Дишането й бе учестено, беше я яд, а ръцете й трепереха. Рен поклати глава и преглътна сълзите си.
Накрая седна отново до баба си. Вцепенена от скръб, Рен се взираше в обезобразеното от болестта лице. Моля те, оздравявай. Ти трябва да оздравееш. Умората я нападна като крадец и я омаломощи.
Те останаха на лагер при скалната стена през целия ден, за да може Еленро да спи, надявайки се сънят да възвърне силите й. Докато Рен и Еоуен се грижеха на смени за кралицата, мъжете стояха на пост. Времето минаваше неусетно и Рен се страхуваше от стремителния му бяг. Вече бяха изминали три дни откак напуснаха Арборлон, но те изглеждаха като седмици. Светът на Мороуиндъл беше сив и мъглив, някакъв неприветлив пейзаж от сенки и полумрак. Отдолу земята тътнеше от недоволството на Килешан. Колко ли време им оставаше? Колко ли време имаше, докато вулканът експлодира и островът се разпадне? След колко време щяха да ги открият демоните? Колко оставаше, преди Тайгър Тай и Дух да решат, че повече няма смисъл да ги търсят, че те са безвъзвратно загубени?