Тя навлажняваше лицето на Еленро, пееше й тихичко, опитвайки се да прогони треската и търсейки дори най-дребния признак, че баба й се съвзема и че болестта ще премине. Рен странеше от всички, освен от Еоуен, но дори с нея говореше малко. Мислите й обаче бяха неспокойни и изпълнени с лоши предчувствия, на които не можеше да даде гласност. Жезълът Рухк непрекъснато й напомняше колко голям е залогът. Мисълта за елфите я терзаеше. Рен си представяше лицата им, чуваше гласовете им и гадаеше какво ли си мислят, докато стоят в по-здрава клопка от нейната и по-безсилни. Ужасяваше я съзнанието, че е така неразривно свързана с тях. Рен не можеше да се отърси от чувството, че тя е всичко, което те имат, че трябва да разчитат само на нея и че никой друг от групата няма значение. Животът им бе поверен на нея и дори тя да предпочетеше друг жребий, този факт не можеше лесно да се промени.
С падането на нощта състоянието на Еленро се влоши. Рен се усамоти и плака без да може да спре. Чувствуваше се опустошена от загубите, които като че ли я преследваха на всяка крачка. Някога тя би си казала, че всичко това е без значение, че липсата на родители и семейство, на родова история и на живот извън настоящето е маловажна. Идването на Мороуиндъл и откриването на Арборлон и елфите беше изменило отношението й завинаги. Онова, което някога изглеждаше така незначително, неочаквано беше станало всичко за нея. Дори ако оцелееше, тя никога вече нямаше да бъде същата. Шокира се, когато разбра колко се е променила. Рен никога не беше се чувствала по-самотна.
После се унесе за известно време, защото от изтощение не можеше да държи очите си отворени. По-освободи се от емоциите и се събуди, когато усети ръката на Гарт върху рамото си. Рен мигновено се изправи, уплашена от вестта, която може би й носеше, но Гарт бързо поклати глава и безмълвно посочи нещо пред тях.
На не повече от шест фута от нея стоеше една масивна бодлива фигура, взираща се в девойката с очи, които блестяха като котешки. Фавн танцуваше около нея и цвъркаше като обезумял. Рен се взря по-внимателно.
— Стреса? — попита шепнешком тя, невярвайки на очите си. Рен бързо се изправи, отхвърляйки одеалото настрана. — Стреса, наистина ли си ти? — попита тя с треперещ от вълнение глас.
— Възкръснах от мъртвите, рууллл Рен Елф — тихо измърка Стреса.
Ако имаше как, Рен би прегърнала комбинираната котка, но вместо това въздъхна с облекчение и се засмя.
— Ти си жива! Не мога да повярвам! — Рен плесна с ръце и се обхвана с тях. — О, така се радвам да те видя! Бях сигурна, че си изчезнала! Какво се случи с теб? Как успя да се спасиш?
Комбинираната котка пристъпи напред и седна, игнорирайки Фавн, който продължи да се стрелка възбудено наоколо.
— Ззппхт… змията едва не ме засегна, когато разби сала. Въртопът ме увлече надолу и назад по течението, по целия път обратно… хсстттт… през Роуен. Пхххфффт. Бяха ми необходими няколко часа, докато намеря друг брод. Дотогава вие бяхте вече изчезнали в Мрака на Рая. Фавн профуча твърде близо и бодлите застрашително се надигнаха. — Глупав пискун. Хсссттт.
— Как ни намери? — попита настойчиво Рен. Гарт беше седнал сега до нея и тя започна да му предава със знаци думите, докато говореше.
— Ха! Ссспптт! Мога да ти кажа, че не беше лесно. Аз ви проследих, разбира се, но от влизането ви в Мрака на Рая вие бродехте във всички посоки. Мисля, че ви загубих следата. Питах се дали изобщо ще успеете да откриете скалите.
— Използвах магията — каза Рен, след като си пое дълбоко въздух. Комбинираната котка тихо изсъска. — Трябваше да го направя. Кралицата е много болна.
— Сссттт. И така, жезълът Рухк е вече твой?
Рен побърза да поклати отрицателно глава.
— Само докато Еленро се оправи. Само дотогава.
Стреса не каза нищо. Само жълтите й очи проблясваха.
— Радвам се, че се върна — повтори Рен.
— Пххффт. Стига сме приказвали. Време е рру-уолл за малко почивка — каза Стреса, прозявайки се равнодушно.