Тя лениво се обърна и полекичка се отдалечи, за да намери място за спане, търсейки спокойно, сякаш нищо необикновено не беше се случило и тази нощ беше като всяка друга. Рен гледа известно време втренчено след нея и после размени едни продължителен поглед с Гарт. Огромният Скитник поклати глава и се отдалечи. Рен придърпа одеалото около рамената си и прегърна Фавн. След малко Рен усети, че се усмихва.
ГЛАВА XVIII
Еленро Елеседил умря призори. Рен беше с нея, когато тя се събуди за последен път. Когато кралицата отвори очи, току-що бе почнало да се развиделява — появи се един бледовиолетов нюанс в мъглата. Тя се взря нагоре в Рен. Погледът й беше спокоен и вглъбен, сякаш виждаше нещо отвъд загриженото лице на внучката си. Рен веднага хвана ръката й, стисна я с яростна решителност и само за миг върху лицето на кралицата се появи бледа усмивка. После тя пое въздух, затвори очи и умря.
Рен се учуди, че не може да заплаче. Като че ли не й бяха останали сълзи, сякаш бяха секнали от страх, че невъзможното може да се случи и когато то действително настъпи, тя бе като пресъхнала. Изцедена от вълнение, Рен потъна в мъката от загубата и понеже нямаше към кого да се обърне и къде да избяга, тя намери убежище в бронята на отговорността за съдбата на елфите, която нейната баба беше й прехвърлила.
И добре, че го бе сторила. Изглежда никой друг не знаеше какво да прави. Еоуен беше неутешима, една сгърчена крехка фигура, свита до доскорошната си най-близка приятелка. Червената коса беше паднала около лицето и рамената й, тялото й се тресеше и тя не можеше дори да говори. Трис и Дал стояха наблизо, безпомощни и поразени. Дори Гавилан изглежда не можеше да намери сила да се овладее както преди. Неговото красиво лице се взираше покрусено в тялото на кралицата. Твърде много неща подкопаха самочувствието им и разбиха на парчета на вярата, че ще могат да изпълнят своята мисия — да спасят народа на елфите. Отишли си бяха Орин Страйът и кралицата — двамата най-ценни членове на групата. Уловени в Мрака на Рая, озовали се на погрешната страна на Черния корниз, те изгаряха от едно нарастващо предчувствие за беда, с което сами викаха нещастието.
Тази сутрин обаче Рен откри някаква неподозирана сила в себе си. Нещо от предишната й същност, от момичето, израснало като Скитник, от кръвта на Елеседил и Шанара, с която беше родена, се запали вътре в нея и не й позволи да изпадне в отчаяние.
Рен се изправи до тялото на кралицата и застана с лице към спътниците си, стиснала жезъла Рухк с две ръце. Държеше го като някакво знаме, като символ на това, което ги свързваше.
— Тя си отиде — каза тихо Рен, като привлече очите им, гледайки ги открито. — Сега трябва да я оставим. Длъжни сме да продължим, защото сме се заклели да го направим и защото така би искала тя. Помолиха ни да извършим нещо, което става все по-трудно и макар че едва ли някой от нас желае този жребий, сега няма време за никакви колебания. Ние сме дали обет. Не дръзвам дори да помисля, че бих могла да се меря със своята баба, но ще се опитам да бъда колкото може по-добра. Този жезъл принадлежи на един друг свят и ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да го пренесем там. — Рен се отдалечи от кралицата. — Познавах баба си едва отскоро, но я обикнах така, както бих обичала своята майка, ако беше жива. Само тя ми остана от моето семейство. За всички нас тя бе най-добрата. Заслужава да живее чрез нас. Аз не смятам да я разочаровам. Ще ми помогнете ли?
— Лейди, въпросът е излишен — отвърна веднага Трис. Тя предаде жезъла Рухк на теб и Личната охрана се е заклела да те защитава и да ти се подчинява докато си жива.
— Благодаря ти, Трис — — каза Рен. — А ти, Гавилан?
— Ти командваш, Рен — отвърна той, свеждайки сините си очи.
Тя погледна Еоуен, която просто кимна, все още потопена в своята скръб.
— Пренесете кралицата обратно в Мрака на Рая — нареди Рен на Трис и Дал. — Намерете подходящо място и я предайте обратно на острова, за да почива в мир. — Думите излизаха трудно от устата й, пронизващи и горчиви. — Вземете я.
Те занесоха Кралицата на елфите в тресавището, намериха едно място на стотина фута навътре и внимателно я положиха. Тя бавно потъна, изчезвайки завинаги.
После мълчаливо се върнаха по стъпките си обратно. Еоуен плачеше тихо, облегната на рамото на Рен. Мъжете бяха безгласни призраци, сребристи и сиви от сенките и мъглата.
Рен се обърна отново към тях, когато достигнаха подножието на Черния корниз: