— Еоуен! — Рен сграбчи ръцете й и не им позволи да се отдръпнат. — Правилно постъпи, като ми каза. Баба ми трябваше да го стори още в началото. Истината е ужасна, отвратителна, но…
Рен безпомощно млъкна и погледът й срещна взора на пророчицата. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. Сега разбираше защо. Тайни, трупани триста години, изплуваха пред нея и само присъствието на смъртта беше ги издало. Еоуен заговори, освобождавайки ръцете си.
— Достатъчно истини ти разкрих тази нощ — прошепна тя. — Много бих искала ситуацията да е друга, но…
— Не, Еоуен…
— Бъди добра, Рен Елеседил. Извини кралицата. И мен. И елфите, ако можеш. Помни какво огромно доверие ти се оказва. Върни Лодена обратно на Четирите земи. Позволи на елфите да започнат отново.
Тя се обърна, макар че Рен шепнешком я помоли да остане и изчезна.
Рен не можа да мигне до зазоряване. Наблюдаваше как мъглата се завихря в пространството и се взираше в непрогледната нощ. Тя се вслушваше в движенията на постовите, в дишането на спящите и в несвързания шепот своите мисли, които се бореха с доверената й от Еоуен истина. Шадуините са елфи.
Думите сами се повтаряха, като многократно нашепвано предупреждение. Рен беше единствената посветена, само тя можеше да предупреди другите. Но първо трябваше да се махне от Мороуиндъл. Тя трябваше да оцелее. О, бабо!
Ръцете й стискаха жезъла Рухк и вълни на безсилие, гняв и тъга преминаваха през нея. Тя получи онова, което й се полагаше по рождение, откри своята идентичност, научи историята на своя живот и сега искаше всичко това да изчезне завинаги. То беше гадно, покварено и белязано с предателство и лудост.
И настроението й достигна до мъртвата точка и като че ли нищо по-лошо не можеше да се случи, една още по-черна мисъл се появи в съзнанието й.
Шадуините са елфи — а ти смяташ да върнеш целия елфов род на Четирите земи. Защо?
Въпросът отекна в ума й като обвинение.
ГЛАВА XIX
На разсъмване, когато групата се разбуди, Рен все още не бе решила как да изпълни поръчението на своята баба.
От една страна, животът на хиляди елфи зависеше от това, дали тя ще пренесе благополучно жезъла Рухк и Лодена от остров Мороуиндъл на Западната земя! Целият род на елфите, всички освен Летящите ездачи, които обитаваха далечните крайбрежни острови и не бяха емигрирали със Земните елфи на Мороуиндъл, бяха сбрани и затворени от магията, за да останат там, докато не ги освободи Рен или някой друг от групата, ако и аз умра като Еленро, допусна тя. Ако не успееше да направи това, елфите, създанията от най-древната раса, последните живи герои от приказките, щяха да загинат. С тях щеше да приключи цяла една история, започнала още при създаването на света. От друга страна това беше може би най-доброто.
Рен потреперваше всеки път, когато повтаряше думите на Еоуен: Елфите са Шадуини. Със своята магия и с упорития стремеж да разгадаят миналото си те сами се бяха превърнали в чудовища. Те бяха създали демоните. Те бяха опустошили Мороуиндъл и бяха, сложили начало на унищожението на Четирите земи. Всъщност от тях извираше всичко, което сега ги заплашваше. Щом това е истината, може би щеше да е най-добре те изобщо да изчезнат.
Рен не мислеше, че опасенията й са преувеличени. След като елфите се завърнат на Западната земя, нищо не можеше да им попречи да се заловят отново с магията, отново да я призоват, въпреки всичко и да я използуват по някой нов ужасен и разрушителен начин. Нямаше никакви гаранции, че Еленро се е справила с всички, опитващи се да си играят с нейната мощ, че един или двама от тях не са оцелели. Там вече лесно можеха да възобновят експериментите си и да създадат нови чудовища и нови ужаси, които Рен дори не искаше да си представи. Нима елфите не бяха доказали вече, че са способни на всичко?
Подобно на друидите, помисли си тъжно тя, те са станали жертви на зле разбраната жажда за знания, на една безразсъдна самоувереност и на глупавата надежда, че могат да контролират нещо, което по природа е ненадеждно.
Как същества с такъв вековен опит в използуването на магията бяха допуснали да се стигне дотам? Как тези приятели от приказките, пристигнали в новия свят след опустошението на стария, бяха забравили уроците, които не могат да се забравят? Сигурно са се досещали, макар и смътно, за опасностите, с които ще се сблъскат, ако започнат да прекрояват природата по своя собствен, несъвършен образ. Сигурно са установили, че нещо не е наред. Все пак с времето елфите бяха започнали да се чувстват човешки същества като всички хора от останали раси, от приказни създания бяха станали смъртни и представите и познанията им се бяха променили. Защо да не са също толкова склонни да грешат като всеки друг — от друид до човек?