Елфите. Рен беше една от тях, разбира се, и дори по-лошо — тя бе от рода Елеседил. Колкото и да съжаляваше за този факт, тя се измъчваше от чувство на вина за бедите, причинени от техните погрешни преценки и от угризение за цената на тяхното безумие. Те бяха задвижили един процес, който щеше да унищожи една земя, една нация, живота на безброй създания, световния разум и мир. Нейният народ. Можеше да възрази, че е момиче Скитник и че няма нищо общо с елфите, освен кръвната връзка и външния вид, но аргументът изглеждаше неубедителен и слабоват. Гарт я беше научил, че отговорността не започва и не свършва с личните потребности. Тя беше частица от тях и не само оцеляването, но и стойността на нейния живот зависеха пряко от онова, което ще приеме за истина. Рен не можеше да се отдръпне от неприятностите на света, не можеше да забрави неговата болка. Някога елфите бяха първи сред Лечителите, тяхната цел бе да пазят земята непокътната и да внушават на другите мъдростта да вършат същото. Какво бе станало с този дълг? Кой е тласнал елфите в погрешна посока?
Рен похапна, без да усеща вкуса на храната и почти, без да говори, потънала в своите мисли. Еоуен седеше срещу нея със сведен поглед. Гарт и другите мъже минаха покрай тях, без да ги видят, съсредоточени в пътя пред себе си. Стреса беше вече отишла на разузнаване, за да осигури безопасното им придвижване. Фавн представляваше едно кълбо козина в скута й.
Как да постъпя? — питаше се отчаяно тя. Какво трябва да избера?
Отново започнаха да се катерят по Черния корниз, а тя все още се двоумеше. Денят беше мрачен и мъглив както обикновено, слънцето — забулено от мъглата, а въздухът тежък от горещината, пепелта и слабата воня на сяра. Звуците на тресавището се надигаха зад тях от Мрака на Рая като какафония от крясъци и писъци, повечето откъслечни и далечни, пръснати в мъглата. Там долу създанията ловуваха, търсеха си храна и се бореха да оцелеят още един ден. Над тях цареше пълна тишина като че ли не ги очакваше нищо освен облаци. Пътеката беше стръмна и лъкатушеща, прекъсвана често от отстъпи, сипеи и дефилета. Спорадично припръскване минаваше покрай тях, бързо и яростно, а дъждът овлажняваше земята и скалите, докато станат хлъзгави и после изчезваше в горещината.
Времето минаваше, а мислите на Рен се рееха. Тя откри, че й липсват неща, за които доскоро не се и сещаше. Още бе млада, едва станала жена, а беше поразена от възможността, че може би никога да няма съпруг или деца и че винаги ще бъде сама. Рен се улови, че си представя лица, гласове и епизоди от въображаемото си бъдеще, където оплакваше загубата на любими и близки. Вероятно откритието коя съм и каква съм разбуди тези чувства, реши накрая Рен. Доверието и отговорностите, които носеше, пораждаха чувство за откъснатост, за самотност. За нея като че ли съществуваше вече само бягството от Мороуиндъл, решаването на съдбата на елфовия род и асимилирането на ужасните истини, които беше открила. Вече нищо в живота й не изглеждаше просто и обичайните житейски перспективи като съпруг и деца бяха толкова далеч, колкото и домът, който бе напуснала.
Но Рен си наложи да обмисли тази възможност. Тя бе по-скоро смътно предположение, продиктувано от нуждата да придаде смисъл и цел на всичко случило се. Трябваше да приеме, че мисията, с която може би наистина е била натоварена — от духа на Аланон, от Еленро, по свой избор и по силата на случайността — изисква да стане за елфите и майка, и съпруга, да ги приеме като свое семейство, да ги пази, да ги води и защитава и да бди над техния живот до собствения си край. Главата й беше замаяна, а сетивните усещания — изменчиви, защото бе спала съвсем малко през последните три дни и физически и емоционално бе изтощена. Тя не беше същата и бе готова да спори по този въпрос, но все пак Рен може би наистина беше намерила себе си. Всичко бе подчинено на някаква цел, значи и това не бе безсмислено. Тя беше се върнала към своя народ, който й възложи отговорността за своето съществуване или гибел и я направи своя кралица. Рен беше открила магията на Елфовите камъни и бе овладяла тяхната сила. Довериха й нещо, което никой друг не знаеше — истината за произхода на Шадуините. Защо? Тя мислено сви рамена. Защо го направиха, ако не с някакъв умисъл? Той едва ли засягаше толкова самите Шадуини, макар че още, когато раздаваше поръченията на потомците на Шанара друидът Аланон посочи, че не може да се разкъсва връзката между проблемите и средствата за разрешаването им. Не се отнасяше и за бъдещето на расите като цяло, защото това бе твърде голяма задача за сам човек — то щеше да бъде решено от усилията на много хора и ходовете на съдбата. Но тя можеше да отдаде живота си за елфите, за тяхното бъдеще като народ, за премахването на толкова много неправди и поправяне на безбройните грешки.