Тази мисъл беше трезва и Рен я обмисляше, докато продължаваше да се изкачва по Черния корниз. Тя бе потънала в мисли, осъзнавайки какво изисква нагърбването с такава съдбовна мисия. Рен се чувствуваше достатъчно силна. Малко неща не би могла да извърши, ако поискаше. Тя беше решителна и имаше верен усет за това, кое е правилно и кое — погрешно.
Рен съзнаваше, че е задължена на своята майка, която бе пожертвувала всичко, за да може нейното дете да израсте в безопасност; към своята баба, която й бе поверила бъдещето на един град и неговите обитатели; за тези, които вече бяха дали своя живот, за да опазят нейния и към тези, които бяха готови да сторят същото, доверяваха й се и й вярваха.
Но дори това само по себе си не бе достатъчно, за да я убеди. Рен знаеше, че трябва да има още нещо — нещо, което надхвърля обсега на дълга и съвестта, нещо още по-фундаментално. Това бе нуждата. Рен вече знаеше дълбоко в себе си, че геноцидът е нещо отвратително и че трябва да намери някакво друго решение на дилемата за бъдещето на елфите и тяхната магия. Но какво би станало ако ги напусне, след като оцелеят, след като ги възстанови в Западната земя? Кой щеше да ги води в борбата, която им предстои? Можеше ли да остави нещата на шанса или дори на диктата на Висшия съвет? Елфовият народ се нуждаеше много от нея и тя не мислеше, че ще може да му обърне гръб дори ако това би означавало да измени напълно собствения си начин на живот.
Но въпреки всичко Рен се колебаеше. Разкъсваше я вътрешният й конфликт, двубоят между двете възможности, които не можеха да бъдат характеризирани просто като добри и лоши. Рен знаеше също така, че тя самата не може да избира между тях, защото водачеството й бе предадено от Еленро и в края на краищата елфите щяха да го приемат или отхвърлят. А защо ще избират да я следват? Един Скитник, един външен човек, едно току-що пораснало момиче — тя имаше много минуси. Аргументи й се разпиляха като духнати от вятъра късчета хартия, като рухване на далечни планове под натиска на неотложни нужди. Рен погледна скалата и храста, екрана от мъгла и тъмните, сгърбени силуети на спътниците си. Засега имаше само една задача, да оцелее.
Пътуването продължи почти до пладне, когато Стреса ги накара да спрат. Рен, която вървеше след Гарт, си проби път напред, за да разбере какво се е случило. Комбинираната котка стоеше на входа на една пещера, отвеждаща навътре в скалата. От дясната страна пътеката, която следваха, продължаваше стръмно нагоре по наклонената стена на скалата и изчезваше в плетеница от растения.
— Виж какво, Рен Елф — каза тихо комбинираната котка, вперила в нея ясните си очи. — Сега трябва да изберем. Пххффт! Пътеката извива напред към върха, но този път е бавен и труден… сссппптт… и изобщо не е чист. Тунелът преминава в серия от проходи в застиналата лава, образувани от ппхххтт огъня на вулкана преди години. Аз съм минавала през тях. Те също водят към върха.
Рен коленичи.
— Ти какво би избрала? — попита тя.
— Руулл. И по двата пътя има опасности.
— Опасности има навсякъде. — Рен прекрати колебанието на Стреса. Мъглата се извиваше и усукваше около девойката на фона на островния гъсталак, сякаш търсеше свой собствен път. — Разчитаме ти да ни водиш, Стреса — напомни й тя. — Избирай.
— Тогава тръгваме през тунелите — изсъска недоволно комбинираната котка. Едрото й тяло се олюля напред и после отново назад, а бодлите се повдигнаха и спаднаха. — Нуждаем се от светлина.
Докато Трис отиде да търси дърво, подходящо за факла, останалите членове на групата претършуваха раниците и джобовете си за парцали и прахан. Гавилан имаше второто, а Еоуен първото. Те ги поставиха внимателно във входа на тунела и седнаха да ядат, докато чакаха завръщането на Трис.
— Поспа ли? — попита тихо Еоуен, сядайки до Рен. Тя избягваше да я гледа в очите.
— Не — призна си Рен. — Не можах.
— Аз също. Беше ми толкова трудно да изговоря тези думи, колкото на теб — да ги чуеш.