— Зная.
Овлажнената червена коса проблесна, когато се показа бледото лице.
— Яви ми се едно видение — за първи път, откак напуснахме Арборлон — каза Еоуен.
Рен се обърна, за да срещне погледа на пророчицата и се уплаши от това, което прочете по него.
— Кажи ми.
Еоуен поклати едва забележимо глава.
— Казвам ти го само защото трябва да те предупредя — прошепна тя. Еоуен се наведе така, че само Рен да я чува. — В моето видение ти стоеше сама върху едно възвишение. Беше ясно, че си на Мороуиндъл. Държеше жезъла Рухк и Елфовите камъни, но не можеше да ги използваш. Всички ние, включително и аз, бяхме като черни сенки върху земята. Нещо се приближаваше към теб, огромно и опасно, но ти не се плашеше — сякаш го приемаше като добре дошло. Може би не осъзнаваше, че те заплашва. Нещо ярко сребристо проблесна и ти побърза да го прегърнеш. — Тя направи пауза и дъхът й сякаш секна — Ти не трябва да правиш това, Рен. Сети се за думите ми, когато се случи.
— Ще запомня — кимна Рен, чувствайки се изтръпнала и вътрешно опустошена.
— Извинявай — прошепна Еоуен. Тя се поколеба за миг подобно на преследвано животно, което е притиснато до стената и не може никъде да избяга.
Бедната Еоуен, помисли си Рен. Тя се загледа замислено в пророчицата. После махна с ръка на Гарт. Грамадният мъж дойде веднага с питащ поглед, явно бе доловил нейното безпокойство. Тя се измести така, че само той да я вижда.
Еоуен е имала видение, показващо собствената й смърт, каза му със знаци тя, без да говори с думи. Гарт не реагира. Наглеждай я, нали ще го направиш? Нали ще се опиташ да я опазиш?
Не ми харесва това, което виждам в очите й, направи знаци с пръсти Гарт.
Рен въздъхна, после кимна. На мен също. Просто направи всичко, на което си способен.
Трис се върна малко по-късно, носейки две парчета сухо дърво, които беше успял да намери някъде върху прогизналите от дъжда склонове. Докато се приближаваше, непрекъснато поглеждаше през рамо.
— Там долу се долавя движение — съобщи им той, подавайки едно от парчетата на Дал. — Нещо се катери към нас.
За първи път откакто бяха се спасили от тресавището те усетиха, че нямат никакво време. Досега почти успяваха да забравят създанията, които ги преследваха. Рен помисли мигновено за магията на Лодена, питайки се дали демоните можеха наистина да я подушат, дали миризмата на възстановената от Преградата магия беше достатъчно силна, за да ги привлече дори когато не се използува.
Увиха платнените ленти около единия край на пръчките и използваха праханта, за да ги запалят. Когато главните се разгоряха, те тръгнаха напред в тунелите. Стреса водеше. Като нощно същество тя се чувствуваше удобно в тъмнината. Нейното едро тяло се движеше плавно напред в мрака. Трис крачеше близо зад нея с едната факла, а Дал следваше групата с другата. Между тях вървяха Рен, Гавилан, Еоуен и Гарт. Въздухът в прохода сред застиналата лава беше хладен и застоял, а от свода капеше вода. На места някакъв малък поток криволичеше по виещия се под. Нямаше никакви издатини и никакви препятствия. Преди години нажежената до червено лава беше изпарила при преминаването си всичко. Стреса беше обяснила на Рен, докато чакаха Трис, как налягането от горещината и газовете в сърцето на вулкана бяха направили отдушници в земята, издълбавайки тунели през подземните скали, за да достигнат повърхността. Лавата беше прегорила своя път, за да излезе на свобода. Преминаващата лава е била толкова гореща, че образуваните проходи бяха гладки и равни. Тези проходи бяха дълги с мили и извиваха като тунели на гигантски червей, образувайки накрая един отвор през кората на Мороуиндъл, който на свой ред щеше да освободи налягането и да позволи на лавата да потече безпрепятствено към океана. Когато вулканът застиваше, лавата спадаше, а образуваните от нея проходи оставаха. Този, който следваха сега, беше част от една върволица, прорязваща Черния корниз в продължение на мили от върха до основата.
— Аз няма да ви загубя. Ще стигнем на рруулллл билото преди падането на нощта — обеща комбинираната котка.
Рен искаше да я попита откъде е научила за проходите, но после реши, че Комбинираната Котка вероятно ги знае от елфите и че това напомняне само ще я ядоса. Във всеки случай тя явно знаеше къде отива. Стреса вървеше напред в периферията на светлината, хвърляна от факлата, като че ли искаше да ги повлече в своята диря. Тя нито веднъж не се поколеба дори когато проходите се разклоняваха и бе принудена да избира. Те лъкатушеха напред през хладната скала, изкачвайки се непрекъснато, влачейки себе си и раниците през мрака и бършейки капките вода, които падаха върху лицата и ръцете им, студени и смъдящи. Стъпките им отекваха глухо в дълбоката тишина, а дишането им бе като пресекливо съскане. Вслушваха се внимателно за звуци от преследване, но не чуваха нищо.