На едно място се наложи да се спуснат по много стръмно нанадолнище, за да пресекат един комин, който лавата беше прерязала до кухина в планината, оставяйки зейнала дупка, чезнеща надолу в чернотата. По-нататък имаше пещера, където лавата беше се събирала за известно време на едно място, образувайки серия от проходи, които се пресичаха на кръст като змии. Във всеки момент Стреса знаеше какво да прави, кой тунел да следва и къде да намери прохода, който щеше да ги изведе на безопасно място.
Часовете минаваха един след друг, а тежкото и мъчително пътуване продължаваше. Рен позволи на Фавн да седи на рамото й. Живите очи на дървесния пискун се стрелкаха наляво и надясно, а неговият глас беше някакво тихо мърморене в ухото й. Рен престана да мисли за известно време и вместо това се съсредоточи във всяка крачка, в изследване на хипнотично полюшващите се сенки, които те хвърляха в светлината на факлите, в тези и в една дузина други досадни, безцелни размишления, с които даваше на умореното си съзнание и на емоциите си тъй необходимия им отдих.
Мръкваше се, когато най-сетне излязоха от опушените черни тунели и се озоваха сред горичка от линеещ ясен и храсталак, стигаща до скалата. Една тераса се простираше напред в мъглата; отзад склоновете на планината се издигаха нагоре към един назъбен гол хребет. Небето над тях беше мрачно и облачно, ръмеше лек дъжд.
Те се отдалечиха от тунелите, навлизайки в една акациева горичка близо до ръба на Черния корниз, където спряха да пренощуват. Разтовариха багажа си и хапнаха набързо. После се увиха в пелерини и одеала и се приготвиха за сън. На върха на планината беше студено и вятърът се блъскаше в тях на резки пориви. Някъде отдалеч Рен чуваше тътена на Килешан и виждаше заревото от неговите огнени отблясъци през мъглата. Земята отново се разтресе. Това беше една бавна зловеща вибрация, която откъсваше големи скални късове и земя и ги запокитваше надолу, карайки дърветата да се люлеят, а листата да шепнат като уплашени деца.
Рен седеше облегната на една полу паднала акация, чиито оголени корени едва се крепяха в скалите. Жезълът Рухк почиваше в скута й, забравен за момент. Фавн се сгуши в рамото й, когато вибрациите продължиха, и после се скри долу в одеалото. Тя видя дребната непоклатима фигура на Дал да се плъзга покрай нея, за да поеме първата смяна от нощното дежурство. Клепачите й бяха натежали, докато се взираше в тъмнината, но установи, че все още не може да заспи. Рен трябваше първо да поразмисли.
Но скоро се появи Гавилан. Той се показа твърде внезапно от тъмнината и Рен неволно се стресна.
— Съжалявам — побърза да се извини той. Може ли да поседя малко при теб?
Тя кимна мълчаливо и той се настани до нея, леко наметнат с одеалото си. Косата му беше разбъркана и влажна. Върху красивото му лице лежеше отпечатъка на умората, но скоро го озари характерната му, макар и бледа усмивка.
— Как се чувствуваш?
— Добре съм — отвърна Рен.
— Изглеждаш много уморена. Тя се усмихна.
— Само ако знаехме — измърмори той.
— Какво да знаем? — попита Рен, поглеждайки го въпросително.
— Всичко. Всяко нещо! Нещо, което да ни подготви по-добре за това, през което минаваме. Гласът му й звучеше странно, почти екзалтирано. — Сякаш сме захвърлени в някакъв океан, без карта, а ни е казано да изплуваме на безопасно място и в същото време се въздържаме от използуването на малкото количество вода за пиене, което имаме късмета да носим с нас.
— Какво имаш предвид?
— Помисли си, Рен — каза той. — Ние притежаваме и Лодена, и Елфовите камъни — достатъчно магия, за да извършим почти всичко. Въпреки това явно се страхуваме да призовем тази магия, сякаш нещо ни пречи да го сторим. Но това не е така, нали? Искам да кажа, какво пречи на използуването й? Виж колко по-добре тръгнаха нещата, когато ти използва Елфовите камъни, за да намериш изход от Мрака на Рая. Ние би трябвало да използуваме тази магия на всяка крачка от пътя си! Ако бяхме я използвали, може би щяхме да сме вече на брега.