— Не — отрече гой мигновено и без колебание.
— Те са създали демоните, Гавилан.
Той поклати яростно глава.
— Предците ни са ги създали в други времена. Такава грешка не може да се повтори. Аз няма да позволя. Магията може да бъде използвана по-добре, Рен. Ти знаеш, че това е истина. Не намираха ли Омсфордови винаги верния метод? А друидите? Позволи ми да опитам! Аз мога да устоя на тези неща! Мога да направя, каквото е нужно! Ти не искаш Жезъла. Сама каза така! Дай го на мен!
— Не мога — отвърна Рен, поклащайки глава.
Гавилан се вцепени и отдръпна ръцете си.
— Защо не, Рен? Кажи ми защо.
Рен, разбира се, не би могла да му каже. Тя не можеше да намери думите, но дори и да можеше, не бе в състояние да ги изговори.
— Обещала съм — каза тя вместо това, за да го накара да се откаже от своето искане и да разбере, че няма право да моли за него.
— Обещала ли си? — попита сопнато той. — На кого?
— На кралицата — заяви упорито Рен.
— На кралицата? За Бога, Рен, каква стойност има този обет? Кралицата е мъртва!
Тогава Рен го удари силно през лицето. Главата му се отметна назад от удара. Гавилан замръзна в това положение за момент и после я изправи.
— Можеш да ме удариш отново, ако от това ще се почувствуваш малко по-добре.
— Чувствувам се ужасно — прошепна тя с леден тон. — Но това, което казваш е нередно, Гавилан.
Той я гледа ядно известно време, а Рен откри, че иска отново да стане такъв, какъвто бе в Арборлон: онзи мил и любезен, тъй необходим й приятел, който я целуна пред вратата на Висшия съвет и бе влюбен в нея. Красивото лице се изопна от твърдата решимост.
— Остави ме да използвам магията на Лодена, Рен — настоя той.
— Не — отвърна тя, поклащайки решително глава.
Гавилан се наведе напред агресивно, почти като че ли смяташе да я нападне.
— Ако не го сториш, няма да оцелеем. Не можем. Ти нямаш…
— Недей, Гавилан! — прекъсна го тя, протягайки ръка да закрие устата му. — Не го казвай! Не казвай нищо повече! Внезапният жест накара и двамата да замръзнат за момент, а Рен потрепери от вятъра, който ги блъсна в един неочакван порив. Тя бавно отдръпна ръката си. — Иди да спиш — настоя тя със сетни сили. — Ти си уморен.
Гавилан се олюля леко назад. Движението беше толкова незначително, че го отдалечи само на няколко инча от нея. Въпреки това тя можа да почувства прекъсването на връзките между тях така осезателно, сякаш бяха въжета, прерязани с нож.
— Ще отида — каза тихо той, без гневния тон да изчезне от гласа му. Гавилан стана и я погледна.
— Аз бях твой приятел и щях да остана такъв, ако беше ми позволила.
— Зная — каза тя.
Гавилан остана на мястото си известно време като че ли не можеше да реши какво да прави, дали да остане или да си върви, дали да говори или да мълчи. Той погледна назад в тъмнината и мъглата.
— Не искам да умра тук — прошепна той. После Гавилан рязко се обърна и се отдалечи.
Рен остана да седи там, където си беше, взирайки се след него, докато не престана да го вижда. Очите й се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса. Гавилан беше я наранил и тя побесня от това. Той беше я накарал да се съмнява във всичко, което беше решила и да се запита дали изобщо съзнава какво прави. Той я накара да се почувствува глупава, егоистка и наивна. На Рен й се искаше никога да не бе се срещала с духа на Аланон, никога да не бе идвала на Мороуиндъл и никога да не бе откривала елфите, техния град и ужаса на тяхното съществуване. На нея й се искаше всичко това да е само сън.
Предпочиташе никога да не беше срещала своята баба. Не смъмри се остро тя. Никога не пожелавай това!
Обаче дълбоко в себе си тя го желаеше.
ГЛАВА XX
Зазоряваше се. Денят се появяваше боязливо, загърнат в стоманено сиво наметало на фона на отиващата си нощ, изпълзявайки несигурно от нея в търсене на утрото. Групата стана, за да го поздрави с уморени очи и обезсърчена, смазана от тежестта на изминалото време и от намаляващия шанс за успех, който заплашваше да ги повлече надолу. Надявайки пелерините, раниците и оръжията, те потеглиха отново, обвити всеки по отделно в тишината на своите мисли и с мрачни лица срещу една извисяваща се стена от страх и съмнения.
Ако можех да поспя само една нощ, мислеше Рен, докато се опитваше да преодолее изтощението си. Само една.