Малко успя да си отдъхне през последната нощ, когато, отново разстроена, лежеше будна в тишината, обкръжена от демони от всички форми и видове, демони, носещи лицата на най-близките, на приятели и роднини, на измамниците в нейния живот. Те й шепнеха думи, те я дразнеха и оскърбяваха, предупреждаваха я за тайни, които не можеше да знае, посочваха й дири, които да следва и товари, които да носи, а после изчезваха като утринна омара.
Ръцете й стискаха здраво жезъла Рухк и тя се облягаше на него за опора, докато се катереше. Не се доверявай на никого, съскаше Усойницата в паметта й.
Изкачването беше кратко, защото в края на вчерашното уморително пътуване бяха излезли от тунелите в застиналата лава в близост до върха и линията на билото вече се виждаше. Този ден го достигнаха бързо. Те изкачиха последната отсечка от накъсаната пътека и застанаха отгоре на стената, спирайки за малко, за да хвърлят поглед назад в мъглите, покриващи местността, през която бяха преминали, почти като че ли очакваха да открият нещо там. Обаче нямаше нищо за гледане. Цялата местност бе обвита в облаци и мъгла — един свят и един живот, изчезнали в миналото. Те все още можеха да то възкресят в паметта си, да си го представят, като че ли бе нарисуван върху въздуха пред тях. Можеха да си спомнят какво им костваше да минат през него, какво им бе отнел и колко малко беше им дал. Те се взираха още известно време и после бързо се отвърнаха.
Сега групата вървеше през тесни скалисти пространства, разделени от дървета, протягащи се от ръба на Черния корниз като пръсти, а после внезапно всичко свършваше при една назъбена плетеница от дефилета и хребети, които се разцепваха и нагъваха като огромни бръчки в кожата на земята. Един поток от лава беше минал по този път преди години, спускайки се надолу от кратера на Килешан, за да помете и почисти билото на Черния корниз. Всичко беше изгоряло, с изключение на няколко пръснати посребрени стволове на дървета, които стърчаха като скелети. Някои от тях бяха полегнали под странен ъгъл, а други се подпираха отчаяно едно в друго. От застиналата лава бяха израснали храсти на безформени групи, а островчета от мъх затъмняваха сенчестата страна на грапавите пукнатини.
Стреса ги доведе до края на този внушаващ страх свят, спря тромаво върху едно малко възвишение и изправи отбранително бодлите си. Групата се взираше мрачно в това, което лежеше пред тях, вслушвайки се и не чувайки нищо, гледайки и невиждайки нищо, ала чувствайки присъствието на смъртта на всяка крачка. Опустошението се простираше пред тях като един огромен и пуст пейзаж, обвит в сива тишина.
Фавн седеше замръзнал, наведен напред и наострил уши върху рамото на Рен. Тя усещаше треперенето на дървесния пискун.
— Какво е това място? — попита Гавилан.
Силен тътен отвлече вниманието им за момент, карайки ги да погледнат на север към мястото, където се извисяваше тъмната снага на Килешан, изглеждащ така близо до тях, както беше при напускането на Арборлон. Тътенът се отдалечи и замря. Стреса бавно се обърна.
— Това е Хароу — каза тя. — Хссттт! Мястото, където живеят дракулите.
Вид демон — или Шадуин — спомни си Рен. Стреса беше ги споменавала и преди. Опасни са, беше намекнала тя.
— Дракули — повтори Гавилан с нотка на досада в гласа си.
Килешан забуча отново, по-настойчиво от преди, припомняйки ненужно за своето присъствие, за гнева му, загдето бяха откраднали магията и бяха нарушили равновесието на нещата. Мороуиндъл потрепери в отговор.
— Разкажи ми за дракулите — нареди Рен на комбинираната котка.
Стреса впери тъмните си очи в нея.
— Демони като демони. Пххффтт! Спят на дневна светлина и излизат да търсят храна през нощта. Те изсмукват живота от живите същества, които хващат — кръвта, телесните течности. Превръщат… хссстт… някои в себеподобни. — Тъпият й нос трепна. — Те ловуват невидими като призраци, но приемат форма, за да се хранят. Като призраци те са неуязвими. — Тя се изплю с отвращение.
— Ние ще ги заобиколим — обяви веднага Трис.
Стреса плюна отново като че ли лошият вкус в устата й не беше се махнал.
— Заобиколим! Фаауу! Няма никакъв околен път! На север Хароу се простира назад към Килешан, миля след миля — обратно към долината и демоните, които ни преследваха. Рууллл. На юг Хароу стига до стръмните скали. Дракулите ловуват и по тях. Във всеки случай, ние изобщо… хррааггх… няма да успеем да ги заобиколим преди падането на нощта, а трябва, ако искаме да оцелеем. Единственият ни шанс е да го прекосим на дневна светлина.