— Докато дракулите спят? — подсказа Рен.
— Да, Рен Елф — измърка тихо комбинираната котка. — Докато спят. Но дори и така… хсссттт… няма да бъде съвсем безопасно. Дракулите присъстват дори тогава — като гласове от въздуха, като лица в мъглата и като усещания, намеци, страхове и съмнения. Пххффттт. Те ще се опитват да разсейват и примамват, да ни задържат в района на Хароу до падането на нощта.
Рен се взря в поразената местност, в мъглата, която висеше от небето до земята. Отново сме в клопка, мислеше тя. Целият, остров е някакъв капан.
— Значи няма друг път за нас?
Стреса не отговори. И не беше необходимо.
— А от другата страна на Хароу?
— Ин Джу. Отвъд джунглата е брегът.
Трис беше я настигнал. Слабото му лице имаше напрегнато изражение.
— Орин Страйът често говореше за дракулите — съобщи тихо той. — Очите му бяха вперени в Рен. — Той казваше, че няма спасение от тях.
— Но те сега спят — отвърна тя също така тихо.
— Дали? — Сивите му очи се огледаха.
Нов грохот разтърси острова, дълбок и всяващ страх, надигащ се като някакъв великан, който се събужда сърдит, гръмотевичен като трусовете, които го създаваха. В терена около тях се появиха пукнатини, а скалите пропаднаха в празното пространство. Пара и пепел изригнаха от Килешан към небето в извисяващи се гейзери, които се извиваха във форма на дъга и изчезваха в мрака. Огънят се провлачваше зловещо от ръба на вулкана като струйка, едва видима в мъглата.
Гарт привлече вниманието на Рен като леко помръдна рамене. Пръстите му се раздвижиха. Бързай, Рен. Островът започва да се разцепва от трусовете.
Рен погледна всичките подред — Гарт, загадъчен и безстрастен както винаги; уравновесеният Трис, неин защитник сега, поел новото си задължение; Дал, взиращ се неспокойно в мъглата — изобщо не му се чуваше гласът; Еоуен, една бяла сянка на фона на сивотата като че ли можеше всеки миг да изчезне в нея, и Гавилан, неспокоен, непредсказуем, обсебен от духове и загубен за нея.
— Колко време ще ни струва да го прекосим? — попита Рен Стреса. Фавн слезе от рамото й и се отдалечи, подскачайки по земята.
— Половин ден или малко повече — съобщи комбинираната котка.
— Тогава ще трябва да побързаме — заяви Рен и извика Фавн обратно на рамото си. Тя премести жезъла Рухк пред себе си, за да й напомня нейната мисия. — Ние нямаме никакъв избор. Да вървим. Вървете близо един до друг. Отваряйте си очите на четири.
Те поеха през низината, лъкатушейки надолу в лабиринта от падове и през остатъците от дървета, оглеждайки предпазливо опустошената земя около себе си. Стреса ги водеше възможно най-бързо, но пътуването беше бавно, а теренът пресечен и неравен, пълен със завои, които не позволяваха нито да напредват бързо, нито да вървят по права линия. Хароу ги погълна само след няколко минути, събирайки се почти магически около тях, докато всичко друго изчезна от погледа им. Мъгла се вихреше във въздушните течения, пара се издигаше от пукнатините в земята, дълбоки чак до сърцето на Килешан, а вулканичната пепел се стелеше надолу от мястото, където я изплюваше вулканът. По земята не се движеше нищо. Наоколо беше тихо и пусто. Играеха сенки, черни линии, хвърляни върху земята от дърветата-скелети, приличащи на железни пръти на фона на светлината. През цялото време земята отдолу тътнеше зловещо и създаваше усещането, че нещо опасно се събужда.
Гласовете започнаха да се чуват още през първия час. Те се издигаха от нищото и бяха като някакво шушукане, което можеше да идва отвсякъде. Те викаха примамващо и всеки от групата чуваше различни думи. Всеки поглеждаше към останалите, мислейки, че и те чуват същото, неподозирайки изменчивостта на гласовете. Питаха се загрижено, напрегнато:
Чу ли това? Чу ли? Но никой не беше чул, разбира се, освен говорещият, подмамван специално, умишлено, подлъган от някакво отражение на самия себе си, от някакъв отблясък на разум и чувства.
После изплуваха образите. Това бяха лица от въздуха, фигури, които бързо се образуваха и също така бързо изчезваха в носещата се мъгла, видения за неща, близки на онези, към които бяха адресирани — олицетворение на копнежи, нужди и надежди. За Рен те приемаха формата на нейните родители. За Трис и Еоуен това беше кралицата. За другите нещо друго. Образите проникваха в най-отдалечените кътчета на съзнанието им, борейки се да преодолеят преградите, които те бяха издигнали, за да ги държат на разстояние, като се стремяха да ги отклонят от избрания път и да ги отвлекат.