Това продължаваше безмилостно. Гласовете никога не бяха високи, изображенията — никога ясни, а цялото преживяване — неприятно. Те не бяха заплашващи, нито дори истински, а един измамен спомен за нещо, което никога не е било. Стреса, която беше запозната с опасността, ги накара да разговарят един с друг, за да предотвратят нападението, защото бе съвсем ясно какво е това. Дракулите ги дебнеха дори в съня си, част, от който бяха пратили да ги преследва, мъчейки се да ги забавят или задържат, да ги отклонят или заблудят, да им попречат да напуснат Хароу преди да се е стъмнило.
Времето течеше бавно, предпазливо и отмерено, както мъглата, през която вървяха и неприветливо като пейзажа, който се простираше пред тях. Падовете станаха по-дълбоки, а на места безжизнените дървета образуваха непреодолими прегради и трябваше да се заобикалят. Рен викаше другите, когато избързваха напред. Тя минаваше покрай гласовете, хвърляше се през лицата и правеше всичко възможно да ги държи близо един до друг и да не допуска да спрат. Наближаваше пладне, а денят ставаше все по-мрачен. На небето се трупаха тежки дъждовни облаци. Започна да ръми, а после заваля като из ведро. Вятърът се усили и дъждът връхлиташе върху тях. Той преминаваше като някаква завеса, отслабваше до отделни капки и после цикълът се повтаряше отново. Валежът продължи известно време и после спря. Земната горещина се върна, а мъглата започна да се сгъстява. Тя ги обгърна и скоро нищо не се виждаше на разстояние по-голямо от дузина фута. През това време те крачеха близо един до друг, толкова близо, че се настъпваха и бутаха като че ли бяха слепи и опипваха своя път през полумрака.
— Стреса, колко има още? — попита Рен, викайки през какофонията от гласове, която се вихреше около ушите й.
— Спптптт! Вече сме близо — беше отговорът. Точно пред нас е.
Спуснаха се надолу в едно особено дълбоко дефиле, сякаш назъбен нож беше разрязал повърхността от застинала лава, цялото в сенки и носеща се мъгла. Рен знаеше, че то е опасно и почти ги извика да се върнат, но видя също, че то прерязва напреко пътеката им и, че това е единственият път, по който биха могли да вървят. Тя се спускаше в мрака, стиснала жезъла Рухк пред себе си като щит. Фавн цвърчеше като обезумял на рамото й, още един звук, смесващ се с другите, с невидимите гласове, които жужаха, беснееха и изпълваха подсъзнанието й, така че едва се сдържаше да не закрещи. Рен виждаше Трис на една крачка пред себе си и Стреса като слабо тъмно петно пред него. Тя чуваше стъпки отзад, някой я следваше, другите…
И тогава ръцете я сграбчиха, внезапно, изненадващо, твърди като стомана. Те се протегнаха от нищото, материализирайки се от мъглата, обхванаха краката й и я дръпнаха силно от пътеката. Рен извика яростно и удари надолу с обратния край на жезъла Рухк. Бял огън избухна от земята и освети всичко. Магията на талисмана беше реагирала. Рен беше поразена и шокирана, че магията беше се отзовала, така лесно. Чу другите да се провикват, предупреждавайки я, Рен рязко и бурно се обърна и ръцете, които бяха я сграбчили, я пуснаха. Нещо се движеше в мъглата — десетки създания, безлични, безформени и все пак присъстващи. Дракулите, установи тя, някак си са се събудили, макар че не би трябвало. Може би бе достатъчно тъмно в тази падина, почти като в нощ. Рен извика към другите, призовавайки ги към нея и ги поведе към насрещния склон на дефилето. Фигурите се навъртаха навсякъде, опитващи се да ги хванат, да ги докоснат, нематериални и въпреки това някак си реални. Тя виждаше безжизнени лица, бледи нейни изображения, очи пусти и невиждащи, животински зъби, хлътнали бузи и слепоочия и линеещи тела. Тя си пробиваше път през тях, защото те изглеждаха съсредоточени на нея, привлечени към нея, като че ли тя имаше най-голямо значение за тях. Привлича ги магията, осъзна тя. Както всички Шадуини и те ламтяха най-силно за магията.
Призраци на дракули се материализираха пред нея и Гарт изскочи напред, размахвайки къс меч. Образите се разсеяха и преобразуваха, оставайки невредими. Рен се обърна рязко, когато достигна дъното на дефилето. Едно, две… Тя броеше отчаяно. И шестимата бяха налице. Стреса вече се катереше отпред и Рен се насочи отново напред, за да я последва. Те се катереха нагоре по склона по хлъзгави от дъжда скали от застинала лава и минаваха през храсти и паднали дървета. Следваха ги образите, гласовете. Фантомите се събуждаха от сън. Преследваха ги безсмъртни чудовища, Рен ги отблъскваше с гняв и отвращение, с яростта на своето движение, усещайки Фавн, прилепен към шията й като част от нея, долавяйки топлината на жезъла Рухк в ръцете си, както и опита на магията да се освободи. Магията, която може да прави всичко, мислеше с тъга тя, която може да създава всичко — дори чудовища като тези. Тя потръпна вътрешно от тази перспектива, от ужаса на една истина, която би желала да не съществува. Страхуваше се, че тази истина ще се втурне да я преследва, ако удържи на обещанието си да спаси елфите.