Веднага щом излязоха от дефилето, членовете на малката група се затичаха. Тъмнината беше гъста и се местеше като пластове марля пред тях, но те не забавяха хода си, тичайки напред, без да ги е грижа за нищо, подвиквайки си окуражаващо един на друг и отблъсквайки своите преследвачи. Дракулите съскаха и фучаха като котки, а злъчта на техните помисли беше като огън, който изгаряше отвътре. Все пак това бяха само гласове и образи, които вече не бяха реални, защото дракулите не можеха да напуснат тъмнината на своето убежище, да рискуват да излязат на Хароу, докато беше още светло. Те изчезнаха, отнесени като отдръпващите се води на някой обширен океан, връщащи се с отлива. Групата започна да забавя хода си, дишайки тежко във внезапната тишина, а обувките им изскърцаха, когато спряха.
Рен погледна назад. Там нямаше нищо, освен мъгла, бледи сенки на храсти и остатъци от дървета, пусти и безжизнени. Фавн колебливо надигна глава. Стреса пристигна тромаво, за да се присъедини към тях, задъхана и облизваща се.
— Хсссттт! Глупави призраци! — изфуча комбинираната котка.
Рен кимна. Топлината от жезъла Рухк беше се разсеяла и изчезнала. Тя почувствува как собственото й тяло се охлади. През нея премина лека вълна на облекчение.
В този момент Гарт внезапно си проби път напред, сепнат от нещо, което тя бе пропуснала, изследващ напрегнат и обезпокоен мъглата. Рен проследи погледа му, уплашена без да знае защо. Тя видя другите да се споглеждат неспокойно. Сърцето й подскочи. Какво не беше наред? Тогава разбра. Бяха само петима. Еоуен липсваше.
Отначало Рен помисли, че това е невъзможно, че сигурно греши. Беше преброила шестимата, след като се изкатериха от дефилето. Еоуен беше сред тях. Рен беше, разпознала лицето й…
Тя се спря. Еоуен. Рен си спомни как червенокосата пророчица се влачеше след всички — твърде бледа, твърде ефимерна. Сякаш не беше тя — да, точно така. Рен изпита едно неприятно чувство в стомаха си, една болка, която заплашваше избухне и да я погълне. Това, което беше видяла, бе само образ, още по-изкусен и по-добре пресметнат от другите, един образ, накарал ги да повярват, че всичките са заедно, макар че всъщност не бяха. Дракулите бяха хванали Еоуен. Гарт правеше бързо знаци. Аз я държах под око както бях обещал. Тя беше точно зад нас, когато се катерехме нагоре от дефилето. Как бих могъл да я загубя?
— Ти не си виновен — отвърна мигновено Рен. Тя почувствува как я обзема странно спокойствие, един вид примирение, едно приемане на неизбежността на шанса и съдбата. — Всичко е наред, Гарт — прошепна тя.
Рен почувствува земята да се отваря под нея, за да я погълне. Тя чакаше това чувство да премине, чакаше да се стабилизира. Знаеше какво трябва да направи. Каквото и да се случеше, не можеше да изостави Еоуен. За да я спаси, Рен трябваше да се върне обратно на Хароу, сред дракулите. Тя можеше, разбира се, да изпрати някой от другите. Те щяха да отидат ако ги помолеше. Но Рен никога не би направила това, дори не би си го помислила. Уменията на следотърсач, опитът на Скитник, тренингът на елф Ловец всичко щеше да бъде безполезно срещу дракулите. Само едно нещо би помогнало.
Рен направи няколко колебливи крачки и спря. Здравият разум й крещеше да премисли отново. Тя усети как другите дойдоха един по един, застанаха до нея, а очите им следваха нейните, когато се взря в мрака на Хароу.
— Не ходи там! — предупреди я Стреса. — Пхфффт! Вече става тъмно!
Рен я игнорира и вместо това се обърна към Гавилан. Тя мълчаливо го прецени и му подаде жезъла Рухк.
— Дойде време да ми бъдеш отново приятел, Гавилан — каза му спокойно тя. — Вземи Жезъла. Дръж го вместо мен, докато се върна. Пази го.
Гавилан я погледна, невярващ на очите си, после предпазливо посегна за талисмана. Ръцете му го обхванаха, стиснаха го и го дръпнаха. Тя не предпочете да не се вглежда в очите му, опасявайки се от това, което можеше да прочете там. Той бе всичко, което бе останало от нейното семейство и трябваше да му се довери.