Трис и Дал бяха пуснали раниците си на земята и пристягаха коланите с оръжия. Гарт беше вече извадил своя къс меч.
— Не — каза им Рен. — Аз ще се върна сама.
Те започнаха да протестират, говорейки бързо и настойчиво, но тя мигновено ги прекъсна.
— Не — повтори Рен и се обърна с лице към тях. — Само аз имам шанс да намеря Еоуен и да я доведа. Аз, — Тя бръкна в туниката си и измъкна торбичката с Елфовите камъни. — Ще използвам магия, за да я намеря и да ме защищава. Нищо друго не може да го стори. Ако вие дойдете с мен, ще трябва да се грижа и за вас. Оръжията ви не могат да причинят нищо на тези създания и в случая не можете да ми помогнете. Рен докосна ръката на Трис нежно, но категорично.
— Зная, че си дал обет да се грижиш за мен. Но аз ти нареждам да се погрижиш за Лодена — да останете заедно с Дал при Гавилан, за да останат елфите в безопасност каквото и да се случи.
Решителните сиви очи се присвиха.
— Моля те, не искай това, Лейди. Личната охрана служи първо на кралицата.
— А кралицата, ако това наистина съм аз, смята, че ти ще й служиш по-добре, ако останеш тук. Такава е моята заповед, Трис.
Гарт правеше гневно знаци. Прави, каквото желаеш с тях, но нямам никакво намерение да оставам. Аз идвам с теб.
Рен поклати отрицателно глава и пръстите й се задвижиха, докато говореше.
— Не, Гарт. Ако аз не се върна, ти ще трябва да ги изведеш благополучно до брега и Тайгър Тай. Те ще имат нужда от твоя опит. Аз те обичам, Гарт, но тук не можеш да ми помогнеш с нищо. Ти трябва да останеш.
Огромният мъж я гледаше така, сякаш го бе ударила.
— Винаги сме знаели, че ще дойде това време — каза му тя спокойно и настойчиво, — времето, за което ти така усърдно ме подготвяше. Вече е твърде късно за каквито и да е други уроци, Аз трябвала разчитам на това, което зная.
Рен свали Фавн от рамото си и го постави на земята до Стреса.
— Остани тук, мъниче — нареди му тя и отстъпи настрана.
— Рррууллл! Рен Елф, вземи мен! — отсече Стреса, наежвайки бодлите. — Аз мога да те преведа по-добре от който и да е друг.
Рен поклати отново глава.
— Елфовите камъни могат да ме преведат още по-добре. Гарт ще се погрижи да пристигнеш благополучно на Западната земя, Стреса, ако аз не успея да се върна. Той знае какво съм ти обещала.
Рен свали раницата и остави оръжията си — всичките, освен дългия нож на кръста си. Четиримата мъже, комбинираната котка и дървесният пискун я наблюдаваха мълчаливо. Тя внимателно изсипа Елфовите камъни от торбичката в отворената си длан, а пръстите й се затвориха върху тях.
После, преди да се е разколебала, Рен се обърна и закрачи в мъглата.
Тя вървя известно време право напред, като се съсредоточи само във вървенето и увеличаваше разстоянието между себе си и тези, които се грижеха за нейната безопасност. Тя прекоси голата скала от застинала лава, като един самотен ловец, и почувства как изстива отвътре, изтръпнала от силата на своето решение. Рен си спомни за разговора с Еоуен, когато тя беше й доверила отдавнашното си видение, видението за своята смърт. Не, Рен изруга наум. Не сега, не докато аз все още дишам.
Дракулите започнаха да й шепнат, подканяйки я настойчиво да продължи пътя си, викайки я при себе си. Но страхът й отстъпи пред яростта. Добре, ще дойда при вас — но не за да ме хванете!
Рен мина през една редица сребристи стволове, които се очертаваха голи и безжизнени — една порта, водеща към ада на смъртта. Тя виждаше да се появяват лица, изпити и изпразнени от съдържание, черепи в мъглата. Рен извади Елфовите камъни протегна ръка напред и призова тяхната сила. Тя дойде веднага, подчинена на нейната воля, оживяваща със своя син огън и прорязваща мъглата. Поведе Рен наляво през една равнина, където нищо не растеше и нямаше никаква следа от живот. Пред себе си, в далечината, Рен можеше да види как се трупат бели фигури, местещи се тела, обръщащи се като че ли да я приветстват. До нея достигаха гласове, викове и шепоти, зовящи я към смъртта.
Синият огън отслабна и тя продължи напред слепешката. Рен, чуваше тя Еоуен да вика.
Потисна желанието си да бърза, налагайки си да се движи предпазливо, като наблюдаваше всичко около себе си — движението на сенките и мъглата, признаците на събуждащ се живот. Стреса беше права. Вече се стъмваше. Следобедът клонеше към вечерта и светлината започваше да отслабва. Тя знаеше, че няма да стигне до Еоуен преди падането на нощта. Точно това искаха дракулите, точно такъв им беше планът. Магията на Еоуен също ги привличаше — но най-силно жадуваха за нейната, защото беше по-силна и щеше да ги нахрани най-добре. Еоуен беше примамка капана, предназначена за нея.