ГЛАВА XXI
В Южното око времето се носеше подобно на облак по лятно небе и Кол Омсфорд можеше само да наблюдава безпомощно как то преминава покрай него. Животът му в затвора продължаваше обикновения си ход, а всекидневието, му бе едно редуване на скука и напрегнатост. Мислите му не бяха оковани, но не го водеха до никъде. Той мечтаеше за миналото, за живота, на който беше се радвал в Дола и на света, който лежеше отвъд черните стени на неговия затвор, но мечтите му се разбиваха на пух и прах и изчезваха. Никой не идваше да го потърси. Той започна да се примирява с мисълта, че никой няма да дойде.
Кол прекарваше дните си в двора за упражнения със спаринг партньор Улфкингро — обезобразения, покрит с белези и необщителен човек, на чиито грижи беше го поверил Ример Дал. Улфкингро беше здрав като бик и се биеше с Кол, докато Равнинецът не почувствува, че ще падне. С обвити в мека материя сопи, с тежки тояги, с тъпи мечове и с голи ръце те се упражняваха и тренираха като готвещи се за битка бойци, понякога по цял ден, често докато не се изпотят толкова силно, че прахът, който вдигаха в двора, започваше да се стича по телата им на черни ивици. Улфкингро беше, разбира се, Шадуин, но не приличаше на такъв. Той изглеждаше като всеки нормален мъж, макар да бе по-як и по-мрачен. Понякога Кол почти го харесваше. Той говореше малко, оставяйки опита му в боравене с оръжията да говори вместо него. Беше сръчен и опитен боец и вече се гордееше, че предава знанията си на Равнинеца. Кол, от своя страна, правеше най-доброто в своето положение, като използваше единственото развлечение, което му позволяваха, за да усвои, каквото може от това, на което другият искаше да го научи. Той участваше в тренировъчната борба, като че ли тя бе истинска и поддържаше форма за времето, когато действително щеше да му потрябва. Защото рано или късно, заричаше се непрекъснато Кол, аз ще намеря начин да избягам.
Постоянно мислеше за това. Малко други неща занимаваха ума му. Ако никой не знаеше, че е тук, ако никой не дойдеше да го измъкне, ще трябва сам да се спаси. Кол беше находчив като всички Равнинци. Той беше уверен, че ще успее да намери път за бягство. Умееше да изчаква и търпението бе може би най-важното му качество. Наблюдаваха го при всяко излизане от килията, докато минаваше по тъмните коридори на монолита към двора за упражнения и когато връщаше обратно оттам. Беше му позволено да се упражнява с Улфкингро колкото иска, както и да гостува на здравеняка достатъчно дълго, за да го увлече в разговор, но винаги го наблюдаваха. Той не можеше да си позволи никаква грешка.
Но нито за миг не се съмняваше, че ще намери някакъв изход.
Кол беше виждал Ример Дал само два пъти, след като Главният преследвач го посети в килията. Всеки път го виждаше от някакво разстояние, зърваше го неочаквано, само миг преди другия да изчезне. Всеки път в паметта му оставаше само споменът за хладния му поглед. Отначало Кол го търсеше навсякъде, докато не установи, че това бе започнало да става нещо като мания и трябва да спре. Но Кол никога не престана да мисли върху това, което огромният мъж беше му казал: че Пар също бил Шадуин, че магията ще го погълне, ако той не приеме истината за своята самоличност и че в своята лудост той представлява опасност за своя брат. Кол не вярваше на казаното му от Ример Дал, но и не можеше напълно да го отхвърли. Истината, реши той, е някъде по средата, в здрачната област между размишленията и лъжите. Но истината беше трудна за дешифриране и той нямаше да я научи, докато е там. Ример Дал правеше всичко с някакъв умисъл и съвсем не смяташе да го разкрие на Кол. Какъвто и да бе той, каквато и да беше истината за Шадуините и тяхната магия, Кол беше убеден, че трябва да се добере до своя брат.
И така, той тренираше в двора за упражнения през деня, а през нощта лежеше буден, премисляйки своите шансове и възможности и през цялото време се бореше срещу дебнещата опасност от провал.
И ето, че един ден, няколко седмици след като почна да излиза от килията, докато тренираше с Улфкингро в двора за упражнения, той забеляза Ример Дал да минава по една пътека между две ниши. Отначало изглеждаше като че ли част от него е отрязана. После установи, че Главният преследвач носеше нещо провесено върху рамото си — нещо, което отначало изглеждаше като нищо, защото беше толкова черно, че приличаше на част от новолунна нощ. Кол се спря на място, после отстъпи назад, взирайки се. Улфкингро го погледна ядосано и погледна назад през рамо, за да види какво бе привлякло вниманието на Равнинеца.