— Хм! — изсумтя той, когато видя какво гледа Кол. — Това не е твоя работа. Заеми позиция за бой.
— Какво носи той? — попита настойчиво Кол.
Улфкингро опря пръта на земята и се облегна на него с демонстративно търпение.
— Една пелерина, Равнинецо. Нарича се Огледално покривало. Виждаш ли колко е черно? Виждаш ли как краде светлината, точно като разлято черно мастило? Шадуинска магия, малки ми приятелю. — Суровото лице се опъна в някаква полуусмивка. — Знаеш ли какво прави то? — Кол поклати отрицателно глава. — Не знаеш? Добре! И не би трябвало да знаеш! Сега заеми позиция за бой!
Те възобновиха тренировката и Кол, който не беше никакъв малък приятел, а точно толкова голям и мощен, колкото Улфкингро, се реваншира като удари другия така силно, че той загуби равновесие и се опомни едва след няколко минути.
Тази нощ Кол лежа буден, като мислеше за Огледалното покривало и се чудеше за какво ли служи. То беше първата конкретна Шадуинска магия, която някога беше виждал. Имаше и други магии, разбира се, но той нямаше достъп до тях. Най-голямата и най-важната беше нещо, държано дълбоко в недрата на крепостта, което бръмчеше, туптеше и понякога звучеше като вик, нещо огромно и много страшно. Той си го представяше като някакъв дракон, когото Шадуините бяха успели да оковат, но разбираше, че твърде опростява нещата. Каквото и да беше, то бе далеч по-впечатляващо и по-ужасно от един дракон. Имаше и други неща, скрити зад вратите, през които изобщо му беше забранено да пристъпва, засекретени в катакомбите, през които не можеше никога да мине. Кол усещаше тяхното присъствие, докосването им до неговата кожа, долавяше със съзнанието си техния шепот. Всичките тези неща бяха магия, Шадуински магьосничества и талисмани, тъмни и лоши неща.
Не така смяташе Ример Дал. Но той, разбира се, не вярваше на Главния преследвач и никога не беше му вярвал. Все пак не можеше да не се пита.
Два дни по-късно, докато почиваше на двора и потта още блестеше по тялото му като течно масло, Главният преследвач се появи от сенките на една врата и се отправи право към него. Върху едната си ръка носеше преметнато Огледалното покривало, наподобяващо на гънка открадната нощ. Улфкингро се изправи на крака, но Ример Дал го освободи с едно махване на облечената в ръкавица ръка и подкани Кол да го последва. От светлината се върнаха обратно в по-хладната сянка, извън обсега на обедното слънце и далеч от неговия ослепителен блясък. Кол замига, докато очите му не привикнаха. Лицето на другия мъж приличаше на издялано от камък на слабата сива светлина, кожата бе мъртва и студена, но проницателните очи изглеждаха уверени.
— Ти тренираш усърдно, Кол Омсфорд — каза той с познатия му шепнещ глас. — С всеки изминат ден Улфкингро губи надмощието си над теб.
Кол кимна, без да продума, чакайки да чуе какво беше дошъл да му каже другият.
— Виж тази пелерина — каза Ример Дал, сякаш му отговаряше. — Време е да разбереш за какво служи тя.
— Защо? — попита Кол, неуспявайки да скрие изненадата си.
Другият отклони поглед като че ли обмисляше своя отговор. Облечената в ръкавица ръка се повдигна и падна отново като някаква черна коса.
— Аз ти казах, че брат ти е в опасност, че ти самият си в опасност и че всичко е заради магията и онова, което тя може да направи. Мислех да те използвам като примамка — за да дойде брат ти при мен. Разгласих, че ти си тук. Твоят брат обаче си стои в Тирс и не желае да дойде за теб.
Той направи пауза, изчаквайки отговора на Кол. Равнинеца запази безизразната си маска.
— Той носи магията в себе си — прошепна Главният преследвач. — Магията, която лежи под пожелай-изпей, започва да го поглъща. Той може още да не е осъзнал това. Може да не го разбира. Ти си усещал тази магия в него, нали? Знаеш, че тя е там? — Ример Дал сви рамена. — Смятах да го убедя, когато го намеря. Сега мисля, че той ще откаже да ме изслуша. Надявах се, че задържането ти в Южното око ще му повлияе. Но това очевидно не го засяга.