— Малко — призна Кол.
— Времето тече бързо, Равнинецо.
— Беше ми трудно да повярвам на каквото и да било от това, което ми каза — отвърна Кол, свивайки рамена. — Един затворник не може лесно да се довери на своя тъмничар.
— Така ли? — Кол можеше почти да почувствува скритата усмивка на другия. — Аз пък мислех, че е точно обратното.
Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Лицето на Кол изгаряше от гняв. Искаше му се да удари другия, докато двамата вървят сами и са така близо един до друг в тези тъмни коридори. Той потисна това изкушение, знаейки колко глупаво би било да му се поддаде.
— Мисля, че Пар ще види истината и през магията на Огледалното покривало — каза накрая той.
— Как? — попита Дол.
— Неговата собствена магия ще го предупреди — отвърна Кол, след като си пое дълбоко въздух.
— Значи мислиш, че аз не ще успея да се приближа достатъчно, за да говоря с него, така ли? — Шепнещият му глас беше дрезгав и нисък.
— Така ми се струва — отвърна Кол.
— Какво би станало, ако изпитам магията върху теб? Така ще можеш сам да прецениш.
Кол се намръщи, скривайки въодушевлението, което се надигна внезапно в него.
— Не зная — каза той. — Какво значение има дали действува на мен.
Облечената в ръкавица ръка, жилеста и черна, се повдигна, крадейки светлината от въздуха.
— Защо не ми позволиш да опитам? Какво може да ти навреди — попита Дал.
Те преминаха коридора и изкачиха десетки стъпала, докато стигнаха само няколко етажа по-долу от килията, в която държаха затворен Кол. При една врата, белязана с вълча глава с червени букви, които Кол не можеше да дешифрира, Ример Дал извади някакъв ключ, пъхна го в ключалката на една масивна брава и бутна вратата. Вътре имаше един единствен прозорец, през който тясна струя слънчева светлина осветяваше висок дървен шкаф. Ример Дал отиде до шкафа, отвори двойната му врата и извади Огледалното покривало.
— Не ме гледай за момент — заповяда той.
Кол извърна глава и зачака.
— Кол — стигна до ушите му един глас.
Той се обърна. Беше баща му, Джерълън, висок и прегърбен, с широки рамена, носеше своята любима кожена престилка, която използваше при дърводелската си работа. Кол примигна, невярвайки на очите си, казвайки си, че това не е неговия баща, а Ример Дал и все пак пред очите му бе Джерълън.
После баща му се пресегна да свали престилката, която мигновено се превърна в Огледалното покривало и пред него отново застана Ример Дал.
— Кого видя? — попита го тихо Главният преследвач.
Кол не можеше да дойде на себе си, за да отговори.
— Аз продължавам да мисля, че Пар ще те познае — отвърна той, поклащайки глава.
Ример Дал го изучава известно време със странните си и твърди като камък очи, открояващи се върху плоското и безизразно кокалесто лице.
— Искам да си помислиш по един въпрос — каза накрая той. — Спомняш ли си онези жалки същества в Ямата при Тире, докарани до лудост от престоя си в плен на Федерацията, поглъщани от своята магия? Ето това го чака и брат ти. То може да не се случи днес, утре, следващата седмица или дори следващия месец, но накрая ще стане. А случи ли се веднъж, никой няма да може да му помогне.
Кол се напрегна, за да не проличи страхът по погледа му.
— Искам да помислиш и за още нещо. Всички Шадуини притежават силата да завладяват и консумират. Те могат да обитават телата на други същества и да се превръщат в тях за толкова време, колкото е нужно. — Той направи пауза. — Аз мога да се превърна в теб, Кол Омсфорд. Мога да се плъзна под твоята кожа така лесно, както острието на нож и да станеш мой. — Дрезгавият шепот звучеше като съскане в тишината. Но аз не предпочитам да направя това, защото не искам да те наранявам. Говорех истината, когато ти казах, че искам да помогна на твой брат. Ти ще трябва да решиш за себе си, дали да ми вярваш или не, но докато мислиш, помисли и за това, което току-що ти казах.
Ример Дал се обърна, пъхна Огледалното покривало в чекмеджето и затвори вратата. Трудно беше да се определи дали е ядосан, разочарован или нещо друго, но той изведе Кол с целеустремена крачка от помещението и затвори вратата зад тях. Кол се вслуша машинално за щракването на ключалката и не го чу. Ример Дал вече се отдалечаваше, така че Кол побърза да го настигне. Главният преследвач го заведе до едно стълбище и посочи нагоре.