— Твоето спално помещение е в тази посока. Помисли си добре, Равнинецо — заплашително рече той. — Играеш си с два живота, докато се бавиш.
Кол се обърна безмълвно и се заизкачва нагоре по стълби те. Когато след десетина стъпала погледна през рамо, Ример Дал беше изчезнал.
Беше все още светло, когато Кол излезе още веднъж, мина по коридора до стълбището и после заизвива по своя път надолу през сенките към двора за тренировки. Беше забравил там туниката си. Той, разбира се, не се нуждаеше от нея, но така намери предлог, за да провери дали помещението, в което се намираше Огледалното покривало, беше оставено незаключено.
Дишането му беше учестено и звучеше дрезгаво в тишината, докато слизаше. Това, което се опитваше да направи, беше неразумно, но отчаянието му ставаше все по-голямо. Ако не успееше скоро да се освободи, нещо лошо щеше да се случи на Пар. Неговата убеденост в това се основаваше най-вече на предположения и страхове, но това не го правеше по-малко реално. Кол знаеше, че мисълта му не беше така ясна, както би трябвало, защото иначе никога не би поел подобен риск. Но ако езичето на бравата не беше се върнало на мястото си, ако помещението беше все още отключено и Огледалното покривало лежеше още в чекмеджето, чакащо…
Някъде отдолу зазвучаха стъпки и той замръзна до стената на стълбището. Шумът се засили за момент и после изчезна. Кол избърса ръце в панталоните си и се опита да мисли. Кой етаж беше това? Той бе преброил четири, нали така? Кол продължи своя път напред, после стъпи върху четвъртата стълбищна площадка и с притиснато до камъка тяло погледна зад ъгъла. Коридорът пред него беше пуст.
Кол пое дълбоко въздух, за да се успокои и се показа иззад ъгъла. Промъкваше се бързо и тихо по коридора и през цялото време хвърляше неспокойни погледи напред и назад. Шадуините винаги го наблюдаваха. Винаги. Но сега изглежда нямаше никой. Кол продължи да върви, проверявайки всяка врата, покрай която минаваше. Една вълча глава с червен надпис отдолу — къде беше тя? Ако го хванат… В този момент пред него се появи вратата, която търсеше. Вълчите очи гледаха право в неговите. Той бързо пристъпи към нея, доближи ухо и се вслуша. Тишина. Кол посегна предпазливо и натисна дръжката. Тя поддаде лесно. Вратата се отвори и той влезе. Помещението беше празно, с изключение на дървения шкаф — висок закрит ковчег, подпрян на срещуположната стена. Той едва можа да повярва на своя късмет. Кол бързо отиде до шкафа, отвори го и бръкна вътре. Ръцете му се напипаха Огледалното покривало. Той го измъкна предпазливо, повдигайки го към сивеещата светлина. Тъканта беше мека и плътна, а пелерината лека като перце. Нейната чернота беше смущаваща. Тя бе мастилено черна и изглеждаше като че ли би могла да те погълне целия. Кол задържа за малко пелерината пред себе си, изучавайки я и преценявайки за последен път целесъобразността на това, което се готвеше да направи.
После бързо я метна на рамената си и я намести. Кол стоеше в очакване. Нищо не се промени. Всичко беше същото. Изведнъж му се прииска да имаше огледало, в което да се огледа, но нямаше.
След като затвори шкафа зад себе си, той прекоси помещението и излезе в коридора.
Не беше изминал и дузина крачки, когато откъм стълбището се появи един Шадуин.
Кол почувствува, че сърцето му отива в петите. Той нямаше никакво оръжие, никакво средство за защита и никакво време или място, за да се скрие. Продължи да се движи към Шадуина, защото не знаеше какво друго да направи.
Шадуинът мина покрай него, без да забави хода си. Едно кратко кимване, едно едва забележимо повдигане на тъмното лице и другият отмина, отдалечавайки се, като че ли нищо не беше се случило.
Кол почувствува прилив на въодушевление, примесено с облекчение. Шадуинът не беше го познал! Той просто не можеше да повярва. Но нямаше никакво време да се радва на своя късмет. Ако трябваше някога да избяга от Южното око и Ример Дал, сега бе моментът.
Кол мина по коридорите и се спусна по стълбищата на монолита, като избираше по-тъмните места. Познаваше само един изход, но държеше да се набива в очи, независимо от пелерината. Ръцете му бяха се вкопчили защитно в тъмните дипли, а очите търсеха сенките, когато дневната светлина отслабна до здрач. Той стигна безпрепятствено до двора за тренировки. Оръжия и брони стояха на пирамиди и висяха на закачалки, а металните им остриета и закопчалки проблясваха слабо. Улфкингро не се виждаше никъде. Кол взе чифт дълги ножове и ги пъхна под пелерината. После мина в кръг покрай едно открито пространство, за да достигне вратите, които водеха към външните дворове. Двойка Шадуини се появиха и минаха покрай него като предишния, без да му обърнат внимание. Кол почувствува как мускулите му се стягат от напрежение, но доверието му в Огледалното покривало нарастваше.