За миг му хрумна да слезе в недрата на Южното око, за да открие какво крият там, но после реши, че рискът е твърде голям. По-добре беше да се махне възможно най-бързо. Трябваше на всяка цена да излезе на свобода.
Кол забърза по коридорите, които водеха към по-външните дворове, сливайки се със сенките на здрача. Той ги достигна, без някой да му попречи, мина през тях и преди да се осъзнае се озова пред една външна врата. Кол набързо се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Той освободи резето, бутна вратата и излезе навън.
Озова се в една ниша, която го защитаваше от настъпващата нощ. Отвъд се простираше Езерото на Дъгата, проблясвайки със сребристата си повърхност. Обграждащите го гори бяха една тъмна неравномерна маса, която жужеше и бръмчеше от живот, а ароматът на листата, почвата и тревите се носеше приятно в летния въздух.
Кол Омсфорд пое дълбоко въздух и се усмихна. Той беше свободен. Можеше да изчака, докато стане съвсем тъмно, но всяко бавене бе прекалено рисковано. Не след дълго щяха да забележат липсата му. Приведен ниско, Кол се затича от сенките при стената към дърветата.
От прозореца на една тъмна стая тридесет фута над него Ример Дал наблюдаваше отдалечаването му.
Кол Омсфорд нито за миг не се поколеба накъде да поеме. Той си проправяше пътя през дърветата, които отделяха Южното око от Мермидон, избра една спокойна теснина на около миля нагоре по течението, преплува реката и започна своето пътешествие към Тирс и своя брат. Кол не знаеше как ще намери Пар в града, но това бе по-сетна грижа. Сега го тревожеше най-вече присъствието на Шадуините. Те сякаш изникнаха в момента на бягството му като черни сенки, плъзгащи се в нощта, като витаещи привидения, мълчаливи и призрачни. Не го виждаха, а Кол бе сигурен в това, Огледалното Покривало го скриваше от тях. Те преминаваха, без да се забавят, без да проявят интерес, изчезвайки така внезапно, както бяха дошли. Но те бяха толкова много!
Беше достатъчно странно, че пелерината сякаш му подсказваше кои са и къде са. Той можеше да почувствува тяхното присъствие преди да ги види, да узнае от коя посока ще се приближат и да забележи предварително колко са много. Кол не се опитваше да се крие от тях. В края на краищата, ако магията на пелерината се провалеше, те бездруго щяха да го намерят. Вместо това той се опитваше да си дава вид на обикновен пътник, придържайки се към откритите тревни площи и към пътищата, когато откриеше такива, вървейки леко, непринудено, опитвайки се да не изглежда беглец.
И неизвестно как успяваше. Макар че Шадуините бяха навсякъде и очевидно го търсеха, те изглежда не можеха да разберат кой е той.
Кол спа в продължение на няколко часа преди зазоряване и възобнови пътуването си при настъпване на утрото. Той си мислеше неведнъж да свали пелерината, но присъствието на толкова много от тъмните създания не му позволяваше да го стори. Безопасността е по-важна, казваше си Кол. В края на краищата, докато носеше пелерината, той нямаше да бъде открит. Докато вървеше по пътя, Кол мина покрай други пътници. Никой изглежда не проявяваше интерес към външния му вид. Неколцина го поздравиха. Повечето просто го отминаваха.
Кол се питаше как ли изглежда в техните очи. Сигурно не им изглеждаше като техен познат, иначе щяха да кажат нещо. Вероятно им приличаше на обикновен пътник. Кол се чудеше защо Ример Дал изглеждаше като неговия баща в пелерината и защо магията действуваше различно при него.
Първият ден премина бързо и той спря за нощувка в една ясенова горичка, все още в полите на Руне. Слънцето се скри зад горите на Западната земя в едно жълточервено петно и топлият нощен въздух се изпълни с благоуханието на полски цветя от пасището. Кол накладе огън и хапна диви плодове и зеленчуци. Ядеше му се месо, но нямаше реален начин да се сдобие с него. Звездите изгряха и нощните звуци замряха.
Появиха се отново преследващи го Шадуини. Понякога, те се приближаваха и той отново не беше склонен да свали пелерината. Кол я сне само за да се измие, като внимаваше през това време да е добре скрит между дърветата и после бързо я облече отново. Вече я намираше за по-удобна за носене, по-малко стягаща го и по-малко непозната. Той всъщност, започваше все повече да харесва чувството за невидимост, което тя му създаваше.