На зазоряване Кол продължи пътя си, като прекоси пасището и се насочи към тъмните ръбове на Драконовите зъби, които прекъсваха синия хоризонт на север. Точно от тази страна на планините се намираха Тирс и Пар. Горещината на новия ден изглеждаше по-силна и той откри, че не се чувствува удобно на светлината. Може би бе по-добре да започне пътуването през нощта, реши Кол. Тъмнината изглеждаше някак си по-малко опасна. По обяд той се подслони до една купчина камъни, криейки се свит в техните сенки. Разсеяно мислеше за разни неща, които забравяше почти веднага, след като си ги спомняше. Кол клекна долу, сведе закачулената си глава между колената и заспа.
При падането на нощта напусна убежището си. Той подгони един заек, проследявайки го с котешки поглед в тъмнината чак до неговото леговище. Кол копа до него с ръце, изви му врата, занесе го до своето каменно убежище и го изяде преди да беше се доопекъл върху малкия огън. След това седна и се взря в кокалите, питайки се какво е било това същество.
Звезди и луна засветиха в потъмняващото небе. Някъде в далечината бухаше бухал. Кол Омсфорд повече не търсеше Шадуините, които го преследваха. Някак си не му изглеждаха опасни.
Когато се стъмни съвсем, той стана, изгаси огъня и изпълзя от своето скривалище като животно. Градът изглеждаше все още далечен, но се приближаваше с всяка крачка. Той можеше да го подуши по вятъра.
Вътре в себе си Кол чувствуваше някаква ярост, която не можеше да си обясни. Изпитваше някакъв глад. И той по някакъв необясним начин бе свързан с Пар. Той бързо пое на север към планината. На лунната светлина очите му проблясваха кървавочервени.
ГЛАВА XXII
Свечеряваше се.
Изтощена и безчувствена, Рен Омсфорд прекоси Хароу в сгъстяващия се мрак. Сенки от скелетите на обезобразените дървета и стелещите се мъгли падаха върху скалите от застинала лава. Дневната светлина изчезваше на запад до някакъв ярък нюанс, една слаба светлина от свещ на фона на тъмнината. Хароу се простираше наоколо мълчалив и безжизнено, като огледало на самия себе си. Магията на Елфовите камъни беше я прочистила. Смъртта на Еоуен беше я втвърдила като стомана. Коя съм аз? питаше се тя.
Рен избираше своя път, без да мисли за него, движейки се в посоката, от която беше дошла, защото това беше единствения път, който знаеше. Тя се взираше право напред, без да вижда; вслушваше се, без да чува. Коя съм аз?
През целият си живот бе знаела отговора на този въпрос. Този факт беше извор на сигурност. Тя беше едно момиче Скитник, необременено с лично минало, свободно от семейни връзки и задължения и от принудата да се съобразява с нечии чужди очаквания. Тя имаше Гарт, учещ я на всичко, което бе необходимо да знае, и можеше да прави със себе си, каквото си иска. Бъдещето й се простираше напред интригуващо, един празен лист, върху който нейният живот можеше да бъде написан с всякакви думи — каквито си избере. Сега тази сигурност беше се стопила, беше изчезнала така както погрешните й младежки представи за самоличността и бъдещето й. Рен никога нямаше да бъде такава, каквато беше или каквато мислеше, че ще бъде. Никога. Беше загубила всичко това. А какво беше спечелила? Рен почти се засмя. Тя бе станала някакъв хамелеон. Виж се само! Ти можеше да бъдеш която и да е. — каза си тя. Дори в името си не беше сигурна. Рен бе и Омсфорд, и Елеседил. Което и да е от двете ще пасне. Тя беше и елф, и човек. Беше дете на няколко семейства: едното й бе дало живот, а други две я бяха отгледали. Коя съм аз?
Тя беше едно същество на магията, наследница на Елфовите камъни и пазач на жезъла Рухк и на Лодена. Рен носеше всички тези неща — доверието, което й бе гласувано и отговорностите, с които я натовариха. Магията беше нейна и тя мразеше дори самата мисъл за това. Рен никога не беше се молила да придобие власт над магията и със сигурност никога не беше я искала, а сега явно не можеше да се отърве от нея. Магията беше някаква сянка отвътре, някакво тъмно отражение на нея самата, което се надигаше по команда и я караше да дава своите нареждания, един фокусник, който я караше да се чувствува като нещо друго и в същото време я лишаваше от здрав разум и заплашваше да я завладее напълно. Наистина, магията убиваше заради нея врагове — но също и приятели. Еоуен. Нима магията не уби Еоуен? Рен потисна своето отчаяние. Магията унищожаваше, което беше добре, защото точно това се очакваше от нея, но в същото време бе порочно по принцип, защото не подбираше и дори когато изборът беше правилен, магията я изпразваше от неща като страст, нежност, угризение на съвестта и любов, от всичко деликатно, което балансираше суровото. Магията изгаряше многоплановостта на нейното въображение и я лишаваше от всякакъв избор. Както е сега, установи Рен.