Беше се появил вятър, лек и непостоянен отначало, а сега бърз и силен. Той духаше на пориви през равнината и караше стволовете на дърветата да потръпват, а дефилетата да бучат и стенат. Блъскаше рамената й, тласкайки я настрани по начина, по който невнимателен чужденец се блъска в тълпа. Рен наведе главата си срещу него и поредното препятствие изцяло погълна вниманието й. Светлината на запад беше изчезнала и тя потъна в мрак. Малко остана, казваше си уморено Рен. Другите бяха съвсем наблизо, на края на Хароу, и я чакаха. Съвсем наблизо.
Рен се засмя. Какво значение имаше дали са там или не? Какво значение имаше всичко това? Нейният живот щеше да продължи по предначертания път, както винаги, откакто бе тръгнала да търси себе си. Не, коригира се тя, още по-отдавна. Може би от самото начало. Рен отново се засмя. Тръгнала бе да търси себе си, своето семейство, елфите, истината — каква глупост! Рен чуваше подигравателните интонации на собствения си глас, докато мислите се гонеха една друга. Един глас, който ечеше с вятъра. Какво значение има? шепнеше той. Каква е разликата?
Мислите й се върнаха неволно към Еоуен, мила и внимателна, обречена въпреки нейния пророчески дар, — осъдена да бъде погълната от дракулите. Какво й помогна това, че знаеше какво я очаква? Кой от тях имаше нужда от това? Каква полза от опитите да променят бъдещето? Безполезно е, ядосваше се тя, защото съдбата във всички случаи ще направи с теб, каквото си иска. Ще направи от теб, каквото пожелае, ще те отведе, където си ще и ще те изостави, когато на нея й хрумне.
Да вървим! — виеше навсякъде около нея гласът на вятъра.
Рен го чу, кимна, че е разбрала и заплака. Думите я милваха като ръцете на майка и тя се радваше на тяхното докосване. Всичко изглежда изчезваше. Рен вървеше — но накъде? Тя не спря, не направи пауза, за да се запита, а просто продължаваше да се движи, защото движението помагаше, отвличаше я от болката, от страданието. Тя трябваше да направи нещо — но какво? Рен поклати глава, неспособна да реши и избърса сълзите си с опакото на ръката. Ръката, която държеше Елфовите камъни.
Тя ги погледна въпросително и с изненада установи, че са все още там. Магията пулсираше в юмрука й, обвита плътно от пръстите на Рен, а синкавата й светлина се процеждаше през пролуките и се разпиляваше в тъмнината. Защо магията правеше това? Рен гледаше безучастно и смътно усещаше, че нещо не беше в ред. Защо гореше така?
Да вървим, шепнеше гласът на вятъра.
Аз искам да вървя! — викаше тя безгласно.
Рен забави ход и вдигна поглед от пътеката, която следваха краката й, от пустия терен. Хароу беше приел друг вид, светъл и топъл. Навсякъде наоколо имаше лица, странно живи на фона на мъглата, изпълнени с разбиране към нея. Лицата бяха познати, на приятели и роднини, на всички, които бяха я обичали и подкрепяли, живи и мъртви, възкресени от нейното въображение. Рен се изненада от появата им, но изпита и удоволствие. Тя им заговори, рече една-две думи, нерешително и с любопитство. Те хвърлиха бегъл поглед на пътя, който Рен следваше, и прошепнаха в отговор.
Да вървим. Да вървим.
Думите отекваха настойчиво в съзнанието й като проблясък на надежда. Рен забави ход и накрая спря, без да знае къде е и без да се интересува от това. Тя беше толкова уморена. Животът й бе някаква бъркотия. Рен не можеше дори да се преструва, че има някакъв контрол над него. Той я яздеше, както ездач язди кон, но без пауза или почивка, без посока, безкрайно в нощта.
Да вървим.
Рен премигна, после се усмихна. Изведнъж разбра. Естествено. Така просто е, наистина. Да вървим, да оставим магията. Да вървим и умората, объркването и чувството за загуба ще премине. Ако върви, ще има шанс да започне отново, да разполага със своя живот, да възвърне някогашната си самоличност. Защо не беше видяла това преди?
Нещо предупреждаващо я дръпна, някаква част от нея, скътана надълбоко вътре, надвикана от вятъра. Тя любопитно се опита да разкрие какво е, но пухкави докосвания върху кожата отвлякоха вниманието й. Усети, че Елфовите камъни парят дланта й, но Рен ги игнорира. Докосванията бяха по-интригуващи, по-приканващи. Тя повдигна лицето си, за да открие източника. Сега лицата бяха я наобиколили плътно, кръжейки на границата между тъмнината и мъглата, приемайки форма. Тя ги познаваше, нали? Защо не можеше да си ги спомни?