Да вървим.
В отговор на това Рен вдигна почти несъзнателно ръката, в която стискаше Елфовите камъни, а едно снопче синя светлина се промъкна през пролуките между пръстите й и проряза тъмнината. Лицата мигновено изчезнаха. Рен смутено премигна. Какво правеше тя? Защо беше спряла да върви? Рен тревожно се огледа, виждайки тъмнината и мъглата на Хароу, съзнавайки, че се е загубила накъде из вътрешността, че се е заблудила. Дракулите бяха там и я наблюдаваха. Рен можеше да почувствува тяхното присъствие. Тя потисна страха си. Та за какво мислеше?
Рен започна отново да се движи, опитвайки се да осмисли това, което беше се случило. Тя смътно чувствуваше, че за известно време беше загубила всякаква следа, че бродеше безцелно. Рен си спомняше откъслеци от своите мисли, подобни на парчета от сънища наяве. Готвех се да направя нещо, мислеше тревожно Рен. Но какво?
Минутите минаваха. Далеч напред някой викаше името й, но воят на вятъра го заглушаваше. То беше там, увисна за момент в тишината и после изчезна. Рен се движеше натам, питайки се дали все още върви в правилната посока. Ако не беше в състояние да се ориентира скоро, ще трябва да използува Елфовите камъни. Тази мисъл беше като анатема. Рен не искаше никога да ги използува отново. Не можеше да се отърси от спомена, как техният огън експлодира в чудовището, което някога бе Еоуен, и как го превърна на пепел.
Разплака се и отново спря. Нямаше никаква полза от това, никакъв смисъл. Обезлистени дървета и ометени от огъня скали от застинала лава се простираха пред нея, едно безкрайно, неизменно пространство. Хароу изглежда продължаваше до края на света. Загубих се, реши Рен, някак си поех обратно. Тя спря и уморено се огледа. Почувствувала се изтощена, измъчена и отчаяна, тя затвори очи.
Да вървим. — прошепна вятърът.
Да, отвърна мълчаливо тя. Хайде.
Магията на думите я обгърна като някаква топла пелерина, обви я и се задържа плътно около нея. Тя се съпротивлява само един момент и после се предаде. Когато отвори очи, лицата бяха се върнали, обграждайки я в някакъв кръг от слаба светлина и пухкави докосвания. Рен забеляза, че се намира в края на някакво дефиле. Мястото изглеждаше познато. Още веднъж всичко започна да избледнява. Тя забрави, че се опитва да избяга от Хароу, че лицата около нея бяха нещо друго, а не това, което изглеждаха. Мъглата се промъкваше в нейното съзнание и се разстилаше там, гъста и тъмна. Нейните сковани от лед мисли се стопяваха и течаха като течност през тялото й. Тя можеше да почувствува студенината им. Беше така уморена, така изтощена от всичко.
Да вървим.
Ръката, която стискаше Елфовите камъни, се отпусна, а скупчените около нея лица започнаха да приемат форма и размер. Устни докосваха гърлото й.
Да вървим.
Рен притвори очи. Пръстите й се разхлабиха. Всичко щеше да бъде, така лесно. Да пусне Елфовите камъни и после щеше завинаги да се отърве от оковите на магията.
— Лейди Рен!
Викът беше измъчен и за момент не й направи впечатление. После очите й рязко се отвориха и тялото й се напрегна. Странният сън, който почти беше я обзел, висеше наблизо като нашепване за силна потребност. През неговата мъгла, отвъд неговата обвивка, Рен видя две фигури да стоят приведени в края на светлината. Те държаха мечове в ръцете си. Металните остриета слабо проблясваха.
— Пхффтт! Не мърдай, Рен. Елф! — чу тя един друг предупредителен вик. Стреса.
— Остани, където си, Лейди Рен — предупреждаваше отчаяно първият. Трис.
Капитанът на Личната охрана се придвижваше бавно напред, държейки оръжието пред себе си. Тя вече виждаше неговото лице, слабо и сурово, изпълнено с решителност. Зад него беше Гарт, един по-едър силует, по-тъмен и загадъчен. Водеше ги комбинираната котка с наежени бодли.
Рен почувствува студенина в стомаха си. Какво правеха тук? Какво ги бе накарало да дойдат? Обзе я страх, някакво чувство, че нещо ще се случи, а тя няма дори да го усети.
Рен преодоля с усилие умората, спокойствието и шепота на вятъра и се застави да вижда отново. Студът се превърна на лед. Светлината, която я обграждаше, се излъчваше от създанията, които бяха се струпали наблизо. Дракули я обграждаха отвсякъде. Те бяха толкова наблизо, че можеше да почувствува дъха им или поне така изглеждаше. Можеше да види техните мъртви очи, техните призрачни, почти безизразни лица и бивниците им. Бяха десетки. Те се тълпяха около нея, разделени само в мястото, към което се приближаваха Трис, Гарт и Стреса, един прозорец в мрака на Хароу. Техните ръце и пръсти се впиваха в нея и я държаха здраво, обладани от вълчи глад. Бяха я примамили при себе си, почти приспивайки я, както сигурно бяха постъпили с Еоуен. Превърнали се от фантоми в материални създания, те се готвеха да се хранят.