Тогава някакво малко, занемарено кътче от нейното съзнание я върна още веднъж в пътя. Това бе един шепот на здрав разум, който беше достигнал отвъд смесицата от страх, изтощение и отчаяние, заплашващи да превърнат твърдото решение в лудост. Рен виждаше как Трис, Гарт и Стреса се биеха с дракулите, обърнали се сега към тях, застанали гърбом един към друг, докато кръгът се стесняваше. Тя чуваше как те я викат и как нейният вътрешен глас отекваше в отговор. Рен почувствува, че островчето, върху което беше отстъпила, започва да потъва в огъня.
Ръката с Елфовите камъни се спусна надолу, а стълбът от пламъци, замиращ до обвиващ се около ръката й ослепителен блясък, бе поставен отново под контрол. Тя видя пак тъмнината и мъглата, неравните склонове на дефилето и нащърбените и черни скали от застинала лава. Рен усещаше мириса на нощта, на пепелта, огъня и топлината. Тя рязко се обърна към дракулите и изсъска към тях като змия. Те отстъпиха уплашени. Рен тръгна към своите приятели и обкръжилите ги нападатели побягнаха. Тя носеше смърт в ръката си, сигурно унищожение за създанията, които твърде добре разбираха какво означава това. Те блещукаха около нея, губейки плътността си. Рен наперено навлезе сред тях, без да се страхува, размахвайки наляво и надясно светлината от своята магия, заплашваща, застрашаваща и изпълнена със смъртоносно обещание. Дракулите не й попречиха. Те мигновено избледняха и изчезнаха.
После Рен се отправи към мястото, където бяха се свили Гарт и Трис с оръжие в ръка. В очите им се четеше несигурност. Рен спря пред Стреса, която вдигна поглед към нея, като че ли тя беше някакво неразбираемо същество. Тя затвори плътно пръстите си около Елфовите Камъни и огънят угасна.
— Помогнете ми да изляза от дефилето — прошепна Рен. Тя беше така уморена, че имаше опасност да припадне, но знаеше, че не бива, съзнавайки, че дракулите продължаваха да наблюдават.
Трис мигновено я обгърна с ръце.
— Лейди, ние помислихме, че си се загубила — каза той, докато я обръщаше внимателно кръгом.
— Бях — отвърна тя, усмихвайки се сдържано.
Те започнаха да се катерят бавно, крачка по крачка с очи взиращи се в островната нощ.
Те трябваше да вървят до полунощ, докато излязат от Хароу. Дракулите бяха привлекли Рен дълбоко в своето леговище, далеч от пътя, който тя мислеше да следва. Така я бяха омотали след случката с Еоуен, че тя беше бродила през равнината в погрешната посока. Стреса бе успяла да я проследи, но с много усилия. Бяха тръгнали да я търсят при настъпването на нощта, въпреки нейната заповед да не постъпват така. Обезпокоени от продължителното й отсъствие, те твърдо решили да се уверят, че е в безопасност, рискувайки собствения си живот. Знаеха, че нямат никаква ефективна защита срещу дракулите, но това вече нямаше значение. Гарт и Трис бяха взели решението заедно. Оставиха Дал да се грижи за Гавилан и жезъла Рухк. Стреса беше дошла, защото никой друг не би могъл да намери следите на Рен в тъмнината. Всъщност може би я откриха само защото дракулите бяха така заети със своята плячка. Дори една шепа призраци щяха да бъдат достатъчни, за да провалят спасителната акция. Но Рен, като носителка на магията на Елфовите камъни, беше примамка за дракулите и те, всичките, бяха се присъединили в преследването й, желаейки силно да споделят пира, оставайки Шадуини до края си. Така Стреса беше в състояние да я проследи, без да я усетят. Изглежда бяха я намерили точно навреме.
Рен на свой ред им разказа за участта на Еоуен, за това как дракулите бяха я погубили и как бяха я направили една от тях. Тя описваше истината за смъртта на пророчицата, чувствайки нужда да чуе думите, да придаде глас на своята скръб. Струваше й се, че говори от вътрешността на някаква кухина, обвита в мъгла от празнота и изтощение. Рен беше така уморена. Въпреки това тя не забавяше хода и не почиваше. Щом излязоха от дефилето, Рен тръгна самостоятелно. Тя вървеше, защото не можеше да се остави да я носят. Това щеше да е още една демонстрация на слабост, а тя безсилието й и без друго бе проличало в тази нощ. Рен беше поразена от случилото й се, ужасена от факта, колко лесно беше заблудена от гласа на вятъра, колко близо беше дошла до смъртта и колко податлива се оказа — тя, Рен Елеседил, наречена Кралица на елфите, облечена в доверието на един народ и наследница на толкова много магия. Тя все още си спомняше колко изкусително й внушаваше вятърът да се откаже от живота. Тя бе изпитала копнеж по покоя, който предполагаше, че ще намери. През целия си живот Рен беше силна пред лицето на смъртта, неотстъпвайки никога пред заплахите й и винаги сигурна, че ще се бори за своя живот. Случилото се на Хароу беше разклатило нейната увереност повече, отколкото бе готова да си признае. Тя не беше успяла да се противопостави така, както си мислеше, че може. Беше оставила изтощението и отчаянието да проникнат толкова надълбоко в нея, че да се почувствува като проядено от червеи дърво и така бързо да рухне. Рен виждаше как магията на дракулите, а после и нейната собствена я теглеше първо в една посока, после в друга. Точно както Еоуен беше пленница на своите видения, така Рен беше изпаднала сега в плен на Елфовата магия. Тя се мразеше за това. Самопрезираше се.