В мен няма нищо от това, което вярвах, че съм, помисли отчаяно тя. Аз се самозалъгвам.
Рен говореше, за да не мисли. Разказваше какво бе видяла, докато бродеше по Хароу, как гласът на дракулския вятър я беше унесъл, как вероятно са вкарали в клопката Еоуен — така податлива на видения и образи. Понякога скачаше от мисъл на мисъл. Звученето на гласа й я отвличаше от мрачните мисли, държеше я будна, подтикваше я да се движи. Рен мислеше за загиналите по време на това кошмарно пътуване и най-вече за Еленро и Еоуен. Тя беше погълната от тяхната загуба, разкъсвана от чувство за безпомощност, че не е била в състояние да ги спаси и от вината, че не е подходяща за задачата, която са й поверили. Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, не смееше да ги прибере; защото се страхуваше, че дракулите може да се върнат. Те не се върнаха. Дори гласът на вятъра не шепнеше вече в тъмнината, изчезнал бе обратно в земята, оставяйки я на мира. Тя се взираше в чернотата и я чувствуваше като някакво отражение на вътрешната си празнота. Болеше я сърцето от това, което беше станала и от това, което се страхуваше, че може да бъде. Вече не разбираше света. Дори не можеше да реши, кое бе по-голямо зло — чудовищата или техните създатели. Шадуините или елфите — — кои от тях трябваше да носят вината? Къде беше равновесието в живота, което трябваше да дойде от научените уроци и придобития опит? Къде беше чувството, че лудостта ще отмине, че ще бъде разкрита целта на всичко, което се случва? Не можеше да намери отговори на тези въпроси. Магията беше ги уловила всичките в една вихрушка и щеше да ги пусне там, където избереше.
Тази нощ пред нея зейна една невъобразимо черна бездна. Те излязоха от Хароу капнали от умора и схванати, успокоени, че са се измъкнали, силно желаещи да се махнат оттам. Решиха да починат до сутринта и после да продължат. По-голямата част от Черния корниз беше вече зад тях, в сянката на облаците вулканична пепел от Килешан. Отпред, между тях и брега, беше само Ин Джу. Щяха да минат бързо през джунглата, само за два дни, ако побързат и след още два да достигнат до брега на Синия разлив. Хайде, да побързаме бързо, подканяха се мълчаливо те. Бързаха да се освободят.
Стигнаха до мястото, където бяха оставили своите спътници. Това беше една гола повърхност сред група скали от застинала лава в сянката на безплодни пълзящи растения й полуизсъхнали храсти. Фавн изтича бързо в тъмнината, появявайки се от своето скривалище, и цвърчейки като обезумял, скочи на рамото на Рен и се сви там, като че ли не съществуваше никой друг. Рен вдигна ръце, за да го погали и успокои. Дървесният пискун трепереше от страх.
После намериха Дал, проснат в далечния край на клиринга — една безжизнена маса от ръце, крака и разцепен череп. Трис се наведе и преобърна елфа Ловец. Той смаяно вдигна поглед. Оръжията на Дал бяха прибрани в ножниците.
Рен отчаяно отвърна погледа си. Бе започнала да я обзема мрачна увереност. Нямаше нужда да се оглежда повече, за да разбере, че Гавилан и жезълът Рухк бяха изчезнали.
ГЛАВА XXIII
Пар Омсфорд се сви в сянката на стената на сградата, така тъмен като нощта около него в покриващата го пелерина и се вслуша в звуците на Тирс, докато градът помръдваше неспокойно под своето одеало, от лятна горещина, чакайки сутринта. Въздухът беше неподвижен и изпълнен с градските миризми — сладникави, неприятни и втръсващи. Пар го вдишваше неохотно, уморено, взирайки се навън от своето прикритие в светлите петна, хвърляни от уличните лампи, дебнейки за враждебни създания, които безмилостно претърсваха, пълзяха и ловуваха. Войниците от Федерацията. Шадуините.