И едните, и другите бяха там, навън, дебнещи. Те като че ли никога не спяха и нямаше отърваване от тях. Защото вече почти седмица двамата с Дамсон бягаха от тях, откакто бяха напуснали подземното скривалище на Кърта и се върнаха на улиците през каналите на града. Една седмица. Той трудно можеше да възстанови целия им преход в подробности. Спомените му бяха откъслечни, една бъркотия от сгради и стаи, килери и проходи, принуждаващи ги да пълзят на четири крака, докато преминават от скривалище в скривалище. Те не бяха в състояние да си починат никъде за повече от няколко часа, винаги ги откриваха и точно когато си мислеха, че са в безопасност, трябваше да бягат отново, да се спасяват от тъмните създания, които искаха да ги заловят.
Защо винаги ни откриват толкова бързо? — питаше се Пар за хиляден път.
Отначало мислеше, че е просто лош късмет. Но честотата на тяхното откриване скоро изключи тази възможност. После помисли, че причината може да е неговата магия, която Ример Дал проследяваше по някакъв начин. Защото най-често ги изненадваха Преследвачите, дегизирани понякога като войници на Федерацията, но по-често появяващи се като чудовища, каквито всъщност бяха — тъмни сенки, облечени в пелерини и закачулени. Но Пар не беше използувал своята магия, откакто бяха излезли от каналите, а като не беше я използвал, как можеше тя да бъде проследена?
— Те са проникнали в Движението — беше заявила Дамсон, стиснала устни и побледняла преди да го остави само часове по-рано, за да търси ново скривалище. — Или са заловили някого от нас и са извлекли от него всичките ни тайни. Няма никакво друго обяснение.
Но дори тя беше принудена да признае, че никой друг освен Падишар Крийл не знаеше всички скришни места, които тя използуваше. Никой друг не можеше да ги издаде.
Това водеше, на свой ред, до тревожното предположение, че въпреки техните надежди падането на Джут бе дало възможност на Федерацията да приложи онзи трик, за който отдавна мечтаеше.
Пар отпусна глава назад, за да си почине върху грубия горещ камък и отчаяно затвори време очи. Кол беше мъртъв. Падишар и Морган — изчезнали. Рен и Уокър Бо. Стеф и Тийл. Групата. Нямаше никаква вест дори от Кърта, откакто бяха избягали от неговите подземия. Нямаше никаква следа от него, никой не можеше да им каже какво се е случило. Това беше влудяващо. Всички, с които беше тръгнал преди седмици — брат му, братовчедката му, чичо му и приятелите — бяха изчезнали. Понякога изглеждаше като че ли всеки, с когото той влезеше в контакт, беше обречен да изчезне от лицето на земята, да бъде погълнат от някакъв подземен мрак и никога да не излезе отново на повърхността. Дори Дамсон…
Не. Пар отново отвори очи. Лампите блещукаха като затаен гняв. Дамсон — не. Той нямаше да я загуби. Никога вече. Но колко дълго можеха бягат така? Кога ли враговете им щяха да ги съсипят от тичане?
Внезапно настъпи някакво раздвижване при ъгъла на стената отпред, където тя се отклоняваше от сградата, за да следва улицата на запад към отвесната скала и Дамсон се появи. Тя изтича приведена през сенките и дойде до него, задъхана и зачервена.
— Други две безопасни скривалища са разкрити — каза-тя. — Бих могла да подуша вонята от създанията, които ни следят, още преди да съм ги видяла. — Дългите й червени коси падаха разрошени и влажни по лицето и шията й, придържани от платнена лента около челото. Внезапно на лицето й се появи усмивка. — Но аз намерих едно, което са пропуснали. Дамсон протегна ръка й докосна бузата му.
— Изглеждаш така уморен, Пар — каза тя. — Довечера ще спиш добре. Добре си спомням това място — мазе под една стара мелница, което някога е било нещо друго, забравих какво. Повече от година никой не го е използвал. Веднъж Падишар и аз… — Тя спря. Споменът изплува, за да бъде разказан и после се отдръпна. Твърде болезнен е за разказване, говореха очите й. — Те няма как да знаят това скривалище. Ела с мен, Равнинецо. Ще опитаме отново.
Побързаха да се скрият в нощта, две еднакви сенки, които мигновено се появяваха и изчезваха. Пар чувствуваше тежестта на Меча на Шанара върху гърба си, плосък и твърд. Присъствието на Меча му напомняше в каква пародия се бе превърнало неговото търсене и колко объркан се чувстваше. Беше ли Мечът на Шанара наистина древния талисман, който той бе изпратен да намери или някакъв трик на Ример Дал, предназначен да го погуби? Ако това беше Мечът, защо тогава той не успя да го задействува, когато беше лице срещу лице с Главния преследвач? Ако беше фалшификация, какво бе станало с истинския Меч?