Пар Омсфорд знаеше рисковете още от самото начало, опасностите, с които тя се сблъскваше всеки път, когато го оставяше и отиваше в града. Ако Къртът беше заловен, те щяха да го накарат да проговори. Ако безопасните скривалища бяха изложени на риск, тогава същото се отнасяше и за нея. Ако Падишар беше заловен, не бяха останали никакви тайни. Пар знаеше рисковете и беше си казал, че ги е приел. Но приемайки за пръв път, откакто беше избягал от каналите, че най-лошото се е случило, той откри, че всъщност не е подготвен за него. Той откри, че е ужасен. Дамсон. Ако беше й се случило нещо…
Един стържещ звук привлече вниманието му и той не довърши мисълта си. Пар скочи на крака, после се огледа наоколо, търсейки източника на звука. Идваше някъде зад него, при горната част на стълбите, при вратата, която водеше към улицата. Някой си играеше с бравата. Отначало помисли, че може да е Дамсон, принудена по някаква причина да влезе от задната страна. Но Дамсон нямаше ключ. А звукът, който чуваше, беше от ключ, стържещ в ключалката. Въртенето продължи, завършвайки с остро изщракване. Вратата бе отключена.
Пар се пресегна за Меча на Шанара и го пристегна на гърба си. Явно не беше Дамсон. Той грабна раницата, възнамерявайки да прикрие всякаква следа от пребиваването си там. Но отпечатъци от неговите ботуши имаше навсякъде, креватът беше в безпорядък, и по масичката имаше трохи от храна. Освен това не разполагаше с никакво време. Неканеният гост беше стиснал дръжката и отваряше вратата.
Дневната светлина нахлу през отвора като кос бледосив сноп. Пар бързо отстъпи назад в тунелите. Той остави факлата. Повече не се нуждаеше от нея. Сутрешните изследвания му бяха дали ясна представа по кой път да върви дори при сумрак. Ботуши изтопуркаха тихо по дървените стъпала, твърде тежки и груби, за да бъдат на Дамсон.
Приведен, Пар тръгна безшумно по тунела. Който и да беше влязъл, щеше да разбере, че той е бил там, но нямаше да знае преди колко време. Щяха да го чакат да се върне, за да го хванат неподготвен. Него или Дамсон. Но Пар можеше да я изчака някъде до входа на старата мелница и да я предупреди. Дамсон никога нямаше да мине през задния вход при отключена врата. Мислите му летяха стремглаво, подтиквайки го да се движи тихо и бързо в тъмнината. Важното бе да не им позволи да го разкрият, да се измъкне до мазето и да излезе през вратата към улицата.
Пар вече не чуваше стъпки. Добре. Неканеният гост беше спрял, за да огледа стаята, питайки се кой е бил там, колко души са били и защо са дошли. Това увеличаваше шансовете на Пар да избяга.
Но когато достигна мазето, той тръгна твърде бързо към стълбите, водещи нагоре, натъкна се на една празна дървена щайга, препъна се и падна. Изгнилото дърво изпращя и стана на трески под него, а звукът отекна рязко в тишината. Докато Пар се изправяше крака, ядосан и задъхан, той чу звук от стъпки, идващи към него.
Пар се хвърли към стълбите без повече да крие своето бягство. Стъпките го подгониха. Не е Шадуин, помисли си той — те се движат безшумно. Тогава е от Федерацията. Но е сам. Защо са пратили само един?
Пар достигна стълбите и се заизкачва нагоре. Ръбовете на капака се очертаваха смътно над главата му. Той внезапно се запита дали другите не го чакат отгоре, дали не е попаднал в някакъв капан. Може би бе по-добре да не отстъпва и да се срещне с един от тях, вместо да падне в ръцете на другите? Но това бе само предположение, а и не му остана време да избира. Той беше вече при капака. Пар го бутна нагоре, но капакът не се помести.
Снопове отслабваща дневна светлина проникваха през пролуките в тежките дървени дъски и танцуваха върху неговото набраздено от струйки пот лице, заслепявайки го за момент. Пар наведе глава и бутна капака за втори път, но той не помръдна. Пар присви очи срещу светлината, опитвайки се да види какво се е случило.
Нещо голямо и масивно стоеше върху предния край на капака.
Той отчаяно се хвърли срещу преградата, но тя отказа да се помръдне. Пар заслиза заднешком по стълбите, хвърляйки бърз поглед през рамо. Пулсът биеше така силно в ушите, че той едва успя да чуе приглушения глас, викащ неговото име.
— Пар? Пар Омсфорд?
Беше мъж и му звучеше познато, но не беше сигурен. Гласът беше познат и в същото време странен. Говорещият беше все още някъде назад в тунелите, загубен в тъмнината. Мазето на мелницата се простираше ниско и плътно до тъмния отвор, а във въздуха танцуваха прашинки — здрачът превръщаше всичко в сянка. Пар погледна още веднъж капака и, после отново мазето. Той беше в клопка. Мъжът присви устни. От напрежение и страх по тялото му потече на струйки пот, а по кожата му полазиха тръпки. Кой беше там, отзад? Кой знаеше името му?