Пар се сети отново за Дамсон, питайки се къде ли е, какво ли е станало с нея, дали е в безопасност. Ако беше заловена, той оставаше единствената й надежда за спасение. Не биваше да го хванат, защото тогава нямаше кой да й помогне. Нито пък на него. Дамсон. Той виждаше огненочервената й коса, извивката на устата й, когато му се усмихваше, и живите й зелени очи. Сякаш чуваше гласа й, нейния смях. Пар можеше да почувствува нейното докосване. Спомняше си какво направи тя, за да спаси неговия живот, да го предпази от лудостта, заплашваща да го обземе, когато Кол умря.
Чувствата, които изпитваше в този момент, бяха завладяващи и толкова силни, че той почти извика.
Гняв и твърда решителност замениха страха му. Той се пресегна назад и започна да издърпва Меча на Шанара, после го остави да се плъзне отново в ножницата си. Мечът беше предназначен за други неща. Той щеше да използува своята магия, да я използува, въпреки че тя вече го плашеше — един стар приятел, който неочаквано беше станал чужд и непознат. Магията беше ненадеждна, донкихотовска и опасна.
И едва ли щеше да му помогне, осъзна внезапно той, ако насреща си имаше човек.
Мислите му се разпиляха, след като му отнеха надеждата. Пар се пресегна за втори път и измъкна Меча. В края на краищата това беше единственото му оръжие.
Една сянка се появи на изхода от тунела, дишането, й засъска тихо във внезапната тишина, очерта се фигура, обвита в пелерина, тъмна и безлична в отслабващата светлина. Тя приличаше на мъж, по висок и по-широкоплещест от Пар.
Мъжът пристъпи излезе от тунела и се изправи. Той тръгна напред и после внезапно спря, виждайки Пар свит на стълбите на мазето и готов за бой с оръжие в ръка. В ръката на непознатия матово проблясваше дълъг нож. За момент те се гледаха един друг, без да мръднат, докато всеки от тях се опитваше да идентифицира другия.
После ръцете на неканения гост се пресегнаха бавно нагоре и плъзнаха назад качулката на неговата прашна черна пелерина.
ГЛАВА XXIV
Трис се изправи. Движенията му бяха оловни и вдървени. Те се гледаха безмълвно един друг — капитанът на Личната охрана, Рен и Гарт, безлични в мъгливата нощ на Мороуиндъл. Стояха като статуи около сгърчената фигура на Дал, като че ли бяха поставени на пост стражи, замръзнали във времето. Само те бяха останали от деветчленната група, която беше сформирана под сянката на Килешан, за да пренесе Арборлон и елфите от техния вулканичен гроб към живота в горите на Западната земя. Трима, помисли с тъга Рен, защото Гавилан беше загубен за тях така безвъзвратно, както нейната собствена невинност. Как можеше да бъде толкова глупава? Трис рязко се отмести, преодолявайки вцепенението. Той се отдалечи, приведе се, за да изследва земята, после се изправи отново и поклати глава.
— Какво ли същество го е направило? Трябва да са следи… — Гласът му заглъхна.
Рен и Гарт размениха погледи. Трис все още не разбираше.
— На Гавилан — каза тихо тя.
— На Гавилан ли? — Капитанът на Личната охрана се обърна. Той недоумяващо се взираше в Рен.
— На Гавилан Елеседил — повтори тя, изричайки този път цялото му име. Рен се надяваше, че така сама ще осъзнае реалността на случилото се. Притиснат към рамото й, Фавн продължаваше да трепери. — Той е убил Дал и е взел жезъла Рухк.
Трис не се помръдна.
— He — възрази веднага той. — Лейди Рен, това е невъзможно. Ти бъркаш. Гавилан е елф, а никой елф не може да причини зло на друг. Освен това той е принц с кръвта на династията Елеседил! Той се е заклел да служи на своите хора!
Рен поклати отчаяно глава. Тя трябваше да предвиди, че ще се случи така. Трябваше да го прочете в очите му, в неговия глас, в промененото му поведение. Това беше очевидно, а тя просто си затвори очите.
— Стреса — каза Рен.
Комбинираната котка излезе с тромава походка от тъмнината, наежила войнствено бодлите си.
— Хсссттт! Аз те предупредих, че е такъв!
— Благодаря ти, че ми напомни. Само ми кажи какво казват следите. Твоето зрение е най-остро, а твоят нос е по-способен да преценява. Разчети ми ги, моля те.