Думите й бяха вежливи и изпълнени с болка. Комбинираната котка разбра и тихо се отдалечи. Те я загледаха как пое по края на клиринга, душейки, изследвайки пространството, като спираше често и после продължаваше отново.
— Той не би могъл да направи това — промърмори отново Трие. Просто не искаше да повярва.
Рен не отговори. Тя бе вперила поглед в нищото. Хароу представляваше един сив екран зад тях, а Ин Джу една черна дупка отпред. Килешан беше някакъв далечен тътен. Мороуиндъл беше се надвесил над тях като животно над кокал. След малко Стреса се върна.
— Нищо, пхххффт… не е минавало през мястото, където стоим, през последните няколко часа, освен нас. Сссттт. Нашите следи идват от Хароу, влизат в клиринга, после излизат отново — ето там. Само наши са — никакви чудовища или неканени гости, нищо. — Стреса направи пауза. — Вижте там. — Тя се заклати в противоположната посока. — Една по-прясна следа се отдалечава на запад, към Ин Джу. Долавям неговата миризма. Съжалявам, Рен Елеседил.
Рен кимна. Последната й частица надежда бе разбита на пух и прах. Тя погледна многозначително Трис.
— Но защо? — попита той шепнешком, сломен и отчаян.
Защото е бил ужасен, помисли Рен. Защото той беше същество на реда и комфорта, обичаше предпазните стени и безопасните убежища и всичко това беше твърде много за него, твърде съкрушаващо. — Защото ги е помислил всичките за мъртви и се е уплашил, че той също ще умре, ако не побегне. Или защото алчен и отчаян и искаше да притежава силата на жезъла Рухк и неговата магия.
— Не зная — отвърна уморено тя.
— Но Дал…?
— Какво значение има това? — прекъсна го Рен по-разгневена, отколкото би трябвало да бъде, съжалявайки незабавно за своята грубост. Тя пое дълбоко въздух. — Важното е, че е взел жезъла Рухк и Лодена и ние трябва да си ги върнем. Трябва да го намерим. Бързо.
— Стреса? — обърна се Рен към комбинираната котка.
— Не — отвърна веднага Стреса. — Хссстт. Пътуването през нощта е твърде опасно. Оставаме тук, докато не се съмне.
— Нямаме толкова много време — възрази Рен, поклащайки бавно глава.
— Ррруулл Рен Елеседил. Най-разумно е да го намерим утре, ако искаме да останем живи. — Грубият глас на Стреса спадна до ръмжене. — Само един глупак може да броди надолу от Черния корниз и в Ин Джу нощно време!
Рен почувствува, че побеснява. Не биваше да я предизвикват точно сега. Не можеше да позволи това.
— Аз имам Елфовите камъни, Стреса — отсече тя. — Елфовата магия ще ни защитава!
— Елфовата магия, която ти… хссстт… никак не желаеш да използуваш? — В думите на Стреса прозвуча упрек. — Пххфффт. Аз зная, че го харесваш, но…
— Стреса.! — изкрещя тя.
— …магията няма да те предпази от това, което не можеш да видиш — завърши Стреса спокойно и невъзмутимо. — Ссстттпп! Трябва да изчакаме до сутринта.
Тишината беше неизмерима. Цялата душа на Рен крещеше. Тя вдигна поглед, когато Гарт пристъпи пред нея.
Помни какво съм те учил, Рен. Помни коя си.
Това, което можеше да си спомни в момента, беше изражението в очите на Гавилан Елеседил, когато му предаваше жезъла Рухк. Тя срещна открития поглед на Гарт. Видяното в очите му смири нейния гняв.
— Ние ще чакаме до сутринта — съгласи се неохотно тя, кимайки с глава.
Тогава Рен остана на пост, докато другите легнаха да спят. От гняв и отчаяние беше забравила колко е изтощена. Рен не можеше да спи, чувствайки се така неспокойна. Мисли и емоции препускаха в съзнанието й в безпорядък. Тя седеше сама с гръб към група скали, докато мъжете спяха свити на кълбо на около дузина фута. Стреса се бе сгушила в края на клиринга и не можеше да се определи дали спи или не. Рен се взираше в мрака и милваше разсеяно Фавн, а мислите й бяха по-черни от нощта.
Гавилан. Той беше толкова чаровен, толкова любезен при първата им среща. Тя го харесваше — а може би изпитваше нещо повече към него. Рен кроеше планове за тях, но дори сега не бе готова да си го признае. Той беше обещал да й бъде приятел, да се грижи за нея, да отговори доколкото може на зададените от нея въпроси и да бъде на разположение, когато тя се нуждае от него. Той беше обещал толкова много. Вероятно би изпълнил тези обещания, ако не бяха принудени да излязат извън защитата на Преградата. Защото тя ясно усети слабостта на Гавилан. Той не беше достатъчно силен за условията извън стените на Арборлон. Промените в него проличаха почти веднага. Неговият чар беше избледнял, обзе го безпокойство, после нервност и накрая страх. Той беше загубил единствения свят, който някога беше познавал и бе оставен гол и незащитен в един кошмар наяве. Гавилан беше толкова смел, колкото можеше, но беше лишен от всичко, което знаеше и на което разчиташе. Когато кралицата умря и Жезълът беше поверен на Рен, това просто му дойде твърде много. Той беше считал себе си за логичен наследник на кралицата и все още вярваше, че със силата на елфовата магия ще може да постигне всичко. Свикнал бе с тази идея, превърнал я бе в своя кауза. Гавилан беше убеден, че ще може да спаси елфите, че е предопределен от съдбата да го стори, че магията щеше да му помогне.