Позволи ми да владея Жезъла, Рен — сякаш все още го чуваше да я моли. И тя от глупост беше му го дала.
Очите й се напълниха със сълзи. Той вероятно е изпаднал в паника, мислеше Рен. Може би е решил, че е загинала, че те всичките са измрели и той е останал сам. Опитал се е да си тръгне, а Дал го е спрял, казвайки му да почака, подценявайки големината на неговия страх, на неговата лудост. Той може да е чул издаваните от дракулите звуци, шепота и примамките. Те може да са го подлудили. Тогава той е убил Дал, защото…
Не! Рен плачеше без да може да спре. Тя се разяри, че се опитва да намери извинения за него. Но така болеше да се признае истината, груба и неизбежна — че Гавилан беше слаб, че беше алчен, че намираше благовидна причина за недостойното си поведение, вместо да бъде разумен и че беше убил един мъж, останал тук да го защищава. Глупак! Такава лудост! Но глупостта и лудостта бяха навсякъде около тях, едно така обширно и непроходимо мочурище, като Мрака на Рая. Мороуиндъл поощряваше това, подпомагаше го във всеки от тях и за всеки имаше някаква граница на издръжливост, която, веднъж премината, сигнализираше за края на здравия разум. Гавилан беше преминал тази граница, вероятно не е можел да се опомни и сега беше изчезнал, беше се изгубил в мъглата. Дори ако го намереха, какво друго им оставаше?
Рен хапеше китката си, за да почувствува болка. Те трябваше да го намерят, разбира се, макар че той бе вече обречен. Трябваше да си възвърнат жезъла Рухк и Лодена или всичко, през което бяха минали, за да се махнат от Мороуиндъл и всички жертви — на баба й, на Бухала, на Еоуен и на елфите Ловци — щяха да се окажат напразни. Тази мисъл я изгаряше. Рен не можеше да я понася. Тя не биваше да допусне никакъв провал. Беше обещала на своята баба. Беше обещала на себе си. В това беше смисълът на нейното идване тук — да върне елфите обратно на Западната земя и да помогне за намирането на някакъв начин за ликвидиране на Шадуините. Поръчението на Аланон бе станало вече част от нея — призна си тя, побесняла от ярост. Да намери себе си и да открие истината. Тя бе сторила и двете, макар да не беше никак лесно. Нейният живот беше вече разбулен — миналото, настоящето и бъдещето и както и да ги чувствуваше, тя не можеше да позволи да й бъдат отнети без нейно съгласие.
Не ме е грижа какво ще ми коства това, заричаше се тя. Не ме е грижа!
Рен спеше, когато Трис я побутна по рамото и я събуди отново.
— Лейди Рен — прошепна тихо той. — Легни долу. Почивай.
Рен премигна, приемайки одеалото, което той обви около нея.
— След минутка — отвърна тя. — Седни първо до мен.
Трис седна. Беше мълчалив компаньон. Неговото слабо обгоряло лице бе странно спокойно, а погледът му безучастен. Рен си спомняше изражението на лицето му, когато тя му каза за предателството на Гавилан. Защото точната дума беше предателство, нали? Сега това изражение беше изчезнало, измито от съня или от примирението. Той бе намерил някакъв начин да свикне с тази мисъл. Колко ли самотен се чувстваше Трис, последният елф от тяхната група, израсъл сред Арборлон. Трис я погледна и като че прочете мислите й.
— Аз бях капитан на Личната охрана в продължение на почти осем години — осмели се след известно време да каже той. — Дълго време, Лейди Рен. Аз обичах твоята баба, кралицата. — Бих направил всичко за нея. — Той поклати глава. — Прекарал съм целия си живот в служба на Елеседилите и на Елфовия трон. Познавах Гавилан като дете; и двамата бяхме деца. Израснах до пълнолетие заедно с него. Двамата си играехме. Моето семейство и неговото все още чакат вътре в Лодена, приятелите… — Трис пое дълбоко въздух, търсейки думи, разбиране. — Аз го познавах. Той не би убил Дал, ако не… Възможно ли е да се е случило нещо, което да го е изменило? Възможно ли е някой от демоните да му е направил нещо?
Рен не беше взела пред вид тази възможност. Никак не беше изключено. Или причината е в нещо друго? Отрова например или заболяване, като това, което беше убило Еленро? Но тя знаеше в сърцето си, че не е било нито едно от тези неща, че просто е бил сломен духът му, била е разбита неговата решителност.