— Може да е бил някой демон — все пак излъга тя.
Суровото му лице се повдигна.
— Той беше добър мъж — каза тихо Трие. — Грижеше се за хората, помагаше им. Той обичаше кралицата. Може би един ден тя щеше да го провъзгласи за крал.
— Ако не бях аз.
Трис се извърна смутен.
— Не бих казал това. Ти си кралица. — Той отмести погледа си. — Баба ти нямаше да даде Жезъла на теб, ако не вярваше, че така е най-добре. Вместо това щеше да го даде на Гавилан. Може би виждаше в него нещо, което ние, останалите пропускахме. Ти имаш силата, от която се нуждае народът на елфите.
Рен се обърна към него.
— Аз не исках това, Трис. Не исках дори част от него.
— Така е. А и защо да го искаш? — попита той, усмихвайки се слабо.
— Аз просто исках да разбера коя съм.
Рен видя проблясък на отчаяние в тъмните му очи.
— Честно казано, не разбирам какво те доведе при нас — призна й той. — Само зная, че ти си тук и че си Кралица на Елфите. — Той задържа очите си върху нея. — Не ни изоставяй — каза тихо, настойчиво Трис. — Ние се нуждаем от теб.
Рен беше поразена от страстността на неговата молба.
— Не се безпокой, Трис — каза тя, поставяйки успокояващо ръката си върху неговата. — Обещавам, че няма да избягам. Никога.
После Рен го остави, отиде до мястото, където спеше Гарт и се сгуши до грамадния си приятел, нуждаейки се както от неговата топлина, така и от масивното му тяло, за да намери уют в тази нощ. Искаше да се върне в миналото, да се усети пак тъй защитена и в безопасност, както я караше да се чувства той и да улови отново безвъзвратно загубеното. Но понеже бе невъзможно, тя прие с готовност това, с което разполагаше и накрая заспа.
Призори Рен се събуди по-отпочинала, отколкото можеше да очаква. Бледа сива светлина се процеждаше през мъглата, а светът около тях беше спокоен и равнодушен, с дъх на гнило. Тътенът на Килешан беше далечен и слаб, но за пръв път, откакто бяха започнали пътуването си ехтеше постоянно, едно бавно натрупване на вибрации, което вещаеше по-страшни трусове. Рен знаеше, че сега времето тече по-бързо, че всеки час е преброен. Вулканичният огън започваше да се натрупва в сърцевината на острова за един последен пожар и когато той експлодираше, всичко щеше да бъде пометено.
Те незабавно потеглиха. Стреса вървеше начело, на крачка зад нея Гарт, следван от Рен с Фавн и накрая Трис. Сега Рен беше по-спокойна, по-малко объркана. Гавилан, разсъждаваше тя, нямаше къде да отиде. Той можеше да тича към брега в търсене на Тайгър Тай и Дух, но колко вероятно беше да намери верния път през Ин Джу? Той не беше следотърсач и нямаше никакъв опит в оцеляването сред пустошта. Сигурно беше вече обезумял от страх и отчаяние. Колко ли далеч би могъл да стигне? Вероятно се движеше в кръг, така че бързо щяха да го намерят.
Все пак подсъзнанието й рисуваше как той успява някак си да излезе от джунглата, да намери пътя до брега, да убеди Тайгър Тай, че всички други, са мъртви и да пренесе благополучно жезъла Рухк, изоставяйки ги. Тази възможност я вбесяваше, особено като осъзнаеше, че Гавилан в действителност изобщо не я мислеше за умряла и просто бе решил да тръгне по свой път, убеден в правотата на своята кауза и в предопределеността си да бъде крал. Неспособна да мисли повече по този въпрос, Рен грубо го зачеркна.
Черният корниз започна да се спуска почти веднага след Хароу, но той не беше така стръмен тук, както в мястото, откъдето Гарт и тя бяха го изкачвали. Лицето на стръмната скала беше с остри и груби издатини и гъсто обрасло с растителност, така че за тях не беше трудно да намерят някаква пътека надолу. Спускаха се бързо, а Стреса не изпускаше през цялото време миризмата на Гавилан пред тях. Счупени клони и смачкани листа бележеха ясно преминаването на принца елф. Рен можеше да следва следата сама, толкова очевидна беше тя. От време на време те откриваха места, където бягащият мъж беше падал, очевидно нехаеше за своята безопасност и имаше само едно желание: да избяга. Той трябва да е полудял, помисли с тъга Рен. Сигурно е бил ужасен. До обяд те стигнаха края на Ин Джу и спряха да хапнат. Стреса беше твърдо самоуверена. Съобщи им, че били само на няколко часа зад Гавилан. Принцът елф беше вече се препъвал лошо, явно изтощен. Ако нещо не им попречи, щяха да го догонят преди падането на нощта.