Рен поклати глава, упреквайки се строго. Не, Тайгър Тай не бе такъв. Според нея той бе достоен мъж. Той няма да се откаже, каза си тя. Поне докато все още има някаква надежда.
— Пххффттт! Скоро ще трябва да спрем — предупреди ги Стреса. — Хссстт. Да намерим подслон, преди да е станало още по-тъмно, преди Уистеронът да излезе на лов!
— Хайде да е малко по-нататък — предложи изпълнена с надежда Рен.
Те продължиха да вървят, но не можаха да открият Гавилан Елеседил. Неговата неравномерна следа се простираше пред тях, провираща се като червей напред в Ин Джу, една линия от прегънати и счупени стъбла и листа, изчезващи в сенките. Накрая спряха. Стреса намери подслон за тях в кухия дънер на един баниан, рухнал от старост и ерозия, един масивен ствол с входове през основата му и през една тясна пукнатина по-нагоре. Те блокираха по-големия вход и се разположиха да бдят при по-малкия. Нищо, с каквато и да е големина, не можеше да ги достигне. Беше тъмно и тясно в техния дървен ковчег и сухо като земя през зимата. Нощта се спусна и те започнаха да чуват събуждащите се ловци на джунглата, ревове, звуци от бавно преминаване и от плячката, — когато беше улавяна и убивана. Седяха, притиснали гръб към гръб, а Стреса бе се свила долу пред тях с бодли, насочени назад към слабата светлина. Те стояха подред на пост, дремейки, защото бяха твърде уморени, за да стоят будни и твърде неспокойни, за да спят. Фавн лежеше сгушен в ръцете на Рен, неподвижен като смъртта. Тя галеше нежно малкото създание, питайки се как то бе успяло да оцелее в един такъв свят. Рен си мислеше колко мрази Мороуиндъл. Той беше един крадец, отнел й всичко — животите на баба й и нейните приятели, прекрасната представа за елфите и тяхната история, любовта и привързаността, които беше открила към Гавилан и силата на волята, която мислеше, че никога няма да загуби. Последната загуба я безпокоеше най-много, страдаше за изчезналата убеденост в нейната самоличност и за увереността, че би могла сама да определя собствената си съдба. Толкова неща си бяха отишли, бяха погълнати от Мороуиндъл, този някогашен рай, превърнат в някакъв Шадуински кошмар. Рен се опита да си представи как ще живее извън острова и не успя. Тя не можеше да мисли какво ще настъпи след бягството от Мороуиндъл, защото то беше все още несигурно, все още една нерешена участ. Рен си спомняше как някога мислеше, че пътуването, предприето, за да намери Аланон и да говори с неговия дух, може да бъде началото на едно голямо приключение. Този спомен беше се превърнал в пепел.
Рен спа известно време, сънувайки тъмни и ужасни неща, и се събуди изпотена. Беше й горещо. Докато стоеше на пост, тя се улови, че мислите й се отклоняват още веднъж към Гавилан, към незначителни спомени за него — за начина, по който я докосваше, за неговата целувка и за чудото, което той предизвикваше в нея само със случайна забележка или бегъл поглед. Тя се усмихна, когато си го спомни. Толкова неща харесваше в него. Болеше я, че го загуби. Ех, ако можеше да върне Гавилан при себе си, да го направи отново такъв, какъвто беше. Ако знаеше как, Рен би накарала дори магията да стори това, което природата не би могла — да промени миналото. Това бяха глупави, празни мисли, които само я дразнеха. Гавилан беше загубен за нея. Той бе станал жертва на лудостта на Мороуиндъл. Беше убил Дал и откраднал жезъла Рухк. Той беше се превърнал в нещо неописуемо. Гавилан Елеседил, мъжът, когото тя така харесваше и толкова много обичаше, го нямаше вече.
Призори станаха и потеглиха отново. Не си направиха труда да закусят, защото не бе останало нищо за ядене. Техните провизии бяха се изчерпили, а една част бяха изгубени или изоставени. Имаха още малко вода, но за не повече от един ден. Докато пътуваха през Ин Джу, те не можеха да намерят нищо, за да се подкрепят. Още една причина да побързат с прекосяването му.
Този ден търсенето им завърши почти преди да започне. След по-малко от час следите от Гавилан внезапно изчезнаха. Те изкачиха билото на едно дефиле, забавиха ход при предупредителното съскане на Стреса и спряха. Долу, сред изпочупените малки растения и изпотъпкана трева, където трябва да е имало луда борба, лежаха останки от паяжина на Уистерона.
Стреса се спусна полека в дефилето, подуши предпазливо наоколо и отново се изкачи горе. Тъмните умни очи се взряха в Рен.
— Хсссттт. Това е бил той, Рен Елеседил.
Рен затвори очи срещу ужасното видение, което предизвикаха думите на комбинираната котка.