— Опитвам се да отгатна тайната — отвърна Уокър. — Нищо повече. Той разтвори юмрук и Камъкът на елфите се показа. Той лежеше там, в шепата му, с гладката си повърхност и острите ръбове, непрозрачен и непроницаем, сам по себе си сила, надминаваща всяка друга, която Уокър беше срещал досега. Той си спомни как се чувствуваше при използуването на Камъка, когато бе върнал Замъка, мислейки, че с това е изпълнил поръчението, че да го възвърне от затвореното пространство, където беше го изпратил Аланон, бе всичко, което се изискваше от него. Той си спомни силовата вълна, която беше го присъединила към Замъка. Спомни си как се появи плът, кръв, камък и зидария и как тялото му бе така преобразено, че заприлича повече на призрак, отколкото на човек. Променен бе по този начин, за да може да влезе в Паранор и да открие какво още трябва да направи. Една метаморфоза на живота. Вътре Уокър беше срещнал Коглин и Мърко и бе чул разказа за тяхното оцеляване чрез улавянето им в защитното поле на магическите Друидски истории и за пленяването им като призраци в Паранор. Макар че Уокър бе извел Паранор от затвореното пространство, в което беше го изпратил Аланон, Замъкът не можеше да бъде върнат напълно, докато той не намереше начин да завърши своето преобразуване, да се превърне според предназначението си в друид. Дотогава Паранор щеше да бъде затвор, който само той можеше да напусне — един затвор, притеглян бързо назад към мястото, откъдето беше дошъл.
— Опитвам се да отгатна — повтаряше на себе си той. Уокър четеше и препрочиташе Друидските истории в старанието си да открие какво трябва да направи, но не откриваше нищо. Историите не споменаваха никъде как някой може да стане друид. Той помисли отчаяно, че каузата е загубена за него, когато си спомни виденията при Гримпонд. През две от тях беше преминал, а третото, установи Уокър, щеше да се сбъдне тук. Той се обърна към стареца.
— Аз стоя вътре в един замък-крепост, изпразнен от живот и сив от неизползване. Дебне ме смърт, от която не мога да избягам. Преследва ме безмилостно. Зная, че трябва да бягам от нея и въпреки това не мога. Позволявам й да се приближава и тя ме достига. Една студенина прониква вътре в мен и изпитвам чувството, че животът ми свършва. Зад мен стои една тъмна сянка, която ме държи здраво и предотвратява моето бягство. Сянката е Аланон.
Тези думи бяха една вече позната литания. Коглин кимна търпеливо.
— Това било видението, казваш. Последното от трите.
— Две вече минаха, но нито едно от тях не се сбъдна както очаквах. Гримпонд обича да си играе игрички. Но този път ще използвам тази игра в моя полза. Аз зная подробностите от видението. Зная, че то ще се случи тук, в Замъка. Необходимо ми е само да дешифрирам неговото значение, да отделя истината от лъжата.
— Но ако го разгадаеш погрешно…
— Няма — отвърна Уокър, поклащайки непокорно, глава.
Те тъпчеха, на място. Уокър беше вече разказал всичко на стареца с надеждата, че той бързо би открил пропуснатото от него и с желанието да го облече в думи, за да чуе как му звучи на него самия. Ключът към всичко беше Черният камък на елфите. Уокър повтори по памет този кратък изолиран пасаж, описан в Друидските истории:
Веднъж преместен, Паранор ще остане през цялото време загубен за света на Хората, заключен и невидим в своя затвор. Единствено магия има силата да го върне — магията на този единствен Елфов камък, който е оцветен в черно и е получен от вълшебниците на стария свят по същия начин и форма, както всички Елфови камъни, съчетавайки в себе си необходимите свойства на сърцето, ума и тялото. Този, който ще има основание и право да го владее, ще го притежава до края на дните си.
Уокър беше приемал досега, че Черният камък на елфите е бил предназначен да възстанови Паранор до неговото сегашно състояние на полу съществуване и да въведе вътре него самия. Но езикът на посвещението не определяше степента на използуване на Елфовия камък. Само една магия, казваше то, има силата да възстанови Паранор: Една магия. Черният камък на елфите. Не беше спомената никаква друга магия. Никъде. На нито една страница на всичките Друидски Истории нямаше нито дума повече за завръщането на Паранор в света на хората.
Да предположим тогава, че Черният камък беше всичко, което се изискваше. В такъв случай обаче той трябваше да бъде използван не само веднъж, а два или три пъти, преди процесът на възстановяване да бъде завършен. Но какво трябваше да свърши?