Отговорът изглеждаше очевиден. Магията, което Аланон беше освободил в Замъка преди триста години, беше един вид пазач, поставен, за да направи две неща: да унищожи враговете на Замъка и да изпрати Паранор в затвореното пространство, където да го пази, докато не бъде призован по подходящ начин да излезе отново навън. Магията беше някакво живо същество. Тя можеше да бъде почувствувана в стените на Замъка, да бъде чута как се размърдва в неговите недра. Магията наблюдаваше и се вслушваше. Тя дишаше. Беше там и чакаше. Ако Замъкът трябваше да бъде възстановен на Четирите земи, магията, която Аланон беше освободил, трябваше да бъде отново затворена. Логично бе да се приеме, че това може да свърши само друга форма на магия. А единствената магия на разположение, единствената магия, която изобщо беше спомената в Друидските истории и касаеше Паранор, беше тази на Черния камък на елфите.
Дотук добре. Друидска магия за неутрализирането на Друидска магия. В това имаше смисъл. В това се изявяваше силата на Черния камък на елфите — в неутрализирането на други магии. Единствена по рода си магия, гласеше писанието. И Уокър, разбира се, трябваше да я овладее. Той беше го направил веднъж, бе доказал, че може. Този, който ще има основание и право. Той самият. Използвай Черния камък на елфите срещу магията на пазача и я затвори на безопасно място. Използувай Черния камък на елфите и върни Паранор напълно. Но, все още, липсваше нещо. Нямаше никакво обяснение за начина на действие на Черния камък на елфите. Това беше несравнимо по-сложно, отколкото просто да се призове магията и да се пусне в действие. Черният камък на елфите заличаваше всички други магии като ги изтегляше в себе си и в своя притежател. Уокър Бо беше се изменил, когато използува Елфовия камък, за да върне Паранор и да получи достъп в него: превърнат бе от нормален човек в нещо нематериално. Какви ли други вреди можеше да нанесе на себе си, ако го използваше срещу пазача? Какво ли по-нататъшно преобразуване можеше да претърпи? И в този момент Уокър внезапно осъзна две неща.
Първо, че, все още не беше друид и нямаше да стане, докато не установи правото си на подобна самоличност; че неговото право нямаше да дойде от изследване, учене или мъдрост, събрани от едно прочитане на Друидските истории; че това не беше предварително уредено, нито предварително определено от даденото от Аланон завещание на Брин Омсфорд преди триста години, а че ще дойде в момента, в който той намери начин да надвие пазача на Замъка и да върне напълно Паранор в света на хората, защото това беше изпитанието, на което бе го подложил Аланон.
Второ, че третото видение, което беше му показал Гримпонд — за пребиваването в Паранор и за неговата среща с една смърт, която няма да може да избегне, задържан здраво от духа на Аланон, беше само едно зърване на този момент.
Неговите аргументи бяха убедителни. Друидите не биха се обвързали със записването на един толкова насилнически процес, ако имаше по-добър начин. Само Уокър Бо можеше да използува Черния камък на елфите. Само той имаше това право. Някак си, по някакъв начин, това използуване щеше да задействува изискващото се преобразуване. Ако беше необходимо, да знае, Уокър щеше да открие какво беше нужно. Така голяма част от Друидската магия разчиташе на способността да се приема един дар — използуването на Елфовите камъни, на Меча на Шанара и дори на пожелай-изпей. Единственото логично предположение бе, че тук ще бъде същото.
А видението на Гримпонд само затвърждаваше убедеността му. В него трябваше да е обрисувано някакво противопоставяне. При буквално тълкуване на видението излизаше, че този сблъсък ще завърши със смъртта на Уокър, че с изпращането му тук Аланон бе го осъдил на сигурна смърт и че каквото и да се опиташе да направи, за да се спаси, щеше да бъде напразно. Но това тълкуване беше твърде опростено и нямаше никакъв смисъл. Защо Аланон би го изпратил по целия този път на сигурна смърт? Тук трябваше да има някакво друго тълкуване, някакво друго значение. Той бе по-склонен да приеме, че краят на един живот даваше началото на друг, който щеше да го утвърди веднъж завинаги като друид.
Коглин не беше така сигурен. Уокър беше разгадал неправилно двете предишни видения на Гримпонд. Защо бе така убеден, че не греши при третото? Виденията никога не бяха това, което изглеждаха, а no-скоро бяха подвеждащи и изкривени частици полуистина, скрити сред лъжи. Уокър поемаше един страхотен риск. Първото видение беше му коствало ръката, а второто Куикнинг. Нямаше ли третото да му коства нищо? Изглеждаше по-логично да се приеме, че видението подлежеше на голям брой тълкувания, всяко, от които можеше да се сбъдне при подходящо стечение на обстоятелствата, включително при смърт на Уокър. Освен това Коглин се безпокоеше от факта, че Уокър няма ясна представа как точно ще се преобразува с помощта на Черния камък на елфите, как ще преодолее пазача и как самият Паранор ще бъде напълно върнат към живот. Може би всичко това нямаше да стане така лесно, както му се искаше на Уокър. Никога не беше ставало нищо, което да включва използуването на Елфовата магия. Употребата й би могла да е свързана с болка, огромни усилия и много реална възможност за неуспех.