И така, те бяха спорили по-дълго, отколкото Уокър смееше да признае, така че сега, часове по-късно, бяха твърде уморени, за да направят каквото и да било, освен да разменят за последен път повърхностни приятелски съвети. Уокър Бо бе твърдо решен и двамата много добре знаеха това. Той възнамеряваше да използува своята теория, да открие създанието, което Аланон бе оставил отвързано в Паранор, и да влезе в противоборство с него, като използува магията на Черния камък на елфите, за да го завърже отново. Уокър възнамеряваше да открие истината за Камъка и да сложи край на последното от омразните видения на Гримпонд.
Само да намереше сили да стане от тази маса, да вземе талисмана и да осъществи замисленото.
Колкото и да се стараеше да прикрива слабостта си от Коглин с решителни погледи и убедителни думи, ужасът му връзваше ръцете. Имаше така много несигурност, толкова много догадки. Уокър принуди пръстите си да се свият отново върху Черния камък на елфите и го стисна толкова силно, че почувствува болка.
— Аз ще дойда с теб — предложи Коглин. — Мърко — също.
— Не.
— Все можем да ти помогнем по някакъв начин.
— Не — повтори Уокър и вдигна поглед, поклащайки бавно глава. — Не защото не ви искам. Но в това не може да ми помогне нито някой от вас, нито който и да е друг.
Уокър чувствуваше болка в мястото, където би трябвало да бъде липсващата му ръка, сякаш тя някак си беше там, а той не можеше да я види. Размърда се неспокойно, опитвайки се да облекчи мускулите, които бяха се стегнали и схванали, докато седеше със стареца. Движението му даде стимул и той се насили да стане. Коглин се надигна заедно с него. Те се обърнаха един към друг в полумрака, в увеличаващата се прозрачност на Замъка.
— Уокър — изговори старецът спокойно името му. — Друидите са направили и двама ни техни подобия. Ние сме били извивани и въртяни във всяка посока, принуждавани да вършим неща, които не желаем и замесвани в дела, с каквито no-скоро не бихме се занимавали. Аз не бих си позволил сега да споря с теб доколко е допустима подобна манипулация. Ние, и двамата, сме отвъд точката, където това има значение. — Коглин се наведе напред. — Но аз ще ти кажа, ще те помоля да си припомниш, че те са избрали мъдро своите рицари. — Усмивката му беше измъчена и тъжна. — Желая ти успех…
Уокър обиколи масата, прегърна стареца със здравата си ръка и силно го притисна. Той го държа така известно време, после го пусна и отстъпи назад.
— Благодаря ти — прошепна Уокър.
Нямаше нищо повече за казване. Уокър пое дълбоко въздух, отиде да погали Мърко между щръкналите му уши и го погледна в светещите очи. После се обърна и изчезна през вратата.
С бавни, предпазливи стъпки, движейки се през просторните пусти коридори, като че ли стените можеха да го чуят, че идва и като че ли неговото намерение можеше да бъде разгадано, Уокър продължи да върви към центъра на Замъка. Сенки висяха около него в безцветните гънки на стените, а едно сънно наметало покриваше мислите му. Той се зарови в убежището на своето съзнание, мобилизира цялата си решителност и сила на волята като защитни пластове около себе си и призова от глъбините си решението, което щеше да му даде шанс да живее.
Защото наистина нямаше никаква, реална представа какво щеше да стане, когато се срещне с Друидския пазач и призове магията на Черния камък на елфите, за да го покори. Коглин беше прав. Нямаше да му се размине без битка и процесът щеше да бъде по-сложен и по-труден, отколкото Уокър искаше да признае. Предстоеше му битка и можеше победителят да не бъде той. Искаше му се да има по-ясна представа с какво ще се срещне. Но нямаше никакъв смисъл да иска нещо небивало и неосъществимо. Друидските пътища бяха винаги неведоми.