Уокър свърна по главния коридор, насочвайки се към вратите, през които се влизаше в Замъка и към шахтата, в която дремеше пазачът или може би просто я обитаваше, защото на Мрачния чичо му се струваше, че магията е будна и наблюдава. Тя следеше с очите си всяко негово движение из крепостта, проследяваше го в една вълна от изменяща се светлина, едно невидимо присъствие. Духът на Аланон също беше тук, усещаше го по някакво стягане в гърба му и схващане на раменните мускули там, където го бяха сграбчили големите ръце. Здраво ме хванаха, помисли си Уокър. Тласкаха го към това противопоставяне така, сякаш беше парче сухо дърво, носено на гребена на прииждаща река и неспособно да се отклони от него.
Поговори с мен, Аланон, молеше се мълчаливо той. Кажи ми какво да правя. Но нямаше никакъв отговор.
Вратите на пустите помещения и тъмните тунели на другите коридори идваха и отминаваха. Уокър почувствува отново болката в липсващата му ръка и му се прииска отново да бъде здрав и силен, макар и само докато трае това противопоставяне. Той стисна здраво Черния камък на елфите в здравата си ръка, чувствайки неговите гладки стени и остри ръбове да се притискат окуражаващо в плътта му. Уокър можеше да призове силата отвътре, но не можеше да предвиди какво щеше да направи тя. Ще те унищожи, нашепна една неканена мисъл. Той си пое бавно, дълбоко въздух, за да се успокои. После се опита да си припомни пасажа от Друидските истории, описващ използването на Камъка, но паметта внезапно му изневери. Уокър се напрегна да си спомни какво беше прочел на всичките страници във всичките тези книги и не можа. Всичко беше изчезнало, потънало в потока от страх и съмнение, който преминаваше през него, тревожещ и заплашващ. Не се предавай, смъмри се той. Спомни си кой си, какво ти е било предсказано, какво сам си каза, че ще се случи.
Думите бяха мъртви листа, уловени от силен вятър. Отпред, в камъка на стените, се откриваше една просторна ниша. Тя бе сводеста и се намираше в толкова дълбока сянка, че беше черна като нощ. В дъното й имаше високи, залостени железни порти. Входът към шахтата на Друидския замък.
Уокър Бо дойде до портите и спря. Отвсякъде чуваше шепнещи гласове, присмехулни и дразнещи го като Гримпонд — едни му казваха да се върне, други настояваха да продължи — една луда вихрушка от противоречащи си увещания. Спомените се раздвижиха някъде отвътре, но те не бяха негови. Уокър чувстваше тяхното движение по гърба си като едно протягане на пръсти, които се извиваха и стискаха. Пред себе си, в пролуките на вратната рамка, той виждаше следи от неприятна зелена светлина. Отзад чувствуваше движение.
В този момент Уокър почти подскочи. Ако можеше, той щеше да захвърли Черния камък на елфите и да избяга, изоставяйки напълно своето решение и намерение. Страхът му беше очевиден и така осезаем сякаш той можеше да се пресегне и го докосне. Страхът нямаше лице, както очакваше Уокър. Той не беше породен от сблъсък, от предсказанието на видението или дори от смъртта. Причината беше нещо отвъд, това, нещо така неуловимо, че Уокър не можеше да го определи и в същото време бе сигурен, че съществува.
Но духът на Аланон го държеше здраво, също както във видението. Това бе един механизъм, обединил съдба, време и столетна гаранция, че Уокър Бо ще изпълни поставената му от друидите задача. Той протегна напред стиснатия юмрук, виждайки своята ръка като че ли тя принадлежеше на друг и я наблюдава, докато буташе с нея железните порти, за да се отворят. Те беззвучно се разтвориха.
Уокър мина през тях. Тялото му беше вцепенено, а главата леко замаяна и пълна с кратки, изпълнени с ужас предупредителни викове.
Недей, шепнеха те. Недей.
Уокър спря, затаил дъх. Той застана на някаква малка каменна площадка вътре в шахтата на Замъка. Стълби се извиваха, като змия с бодли по гърба, нагоре покрай стените на кулата. Слаба, сива светлина се процеждаше през процепите в камъка, пронизвайки сенките. Надолу от мястото, където стоеше, нямаше нищо, освен пустота — една огромна зейнала бездна, откъдето прозвуча глухото ехо от затворилите се с тъп звук зад него железни врати. Той се вслушваше в ударите на сърцето, които биеха в ушите му и в тишината.
В този момент нещо в бездната се размърда. Някакви гигантски дробове изпуснаха въздух, бързо и гневно. Засвети зеленикава светлина, после отслабна, превърна се на мъгла и започна бавно да се върти.