Уокър Бо почувствува огромното пространство на Замъка да се утаява около него — една чудовищна тежест, от която не можеше да избяга. Обграждаха го тонове камъни, а чернотата, която ги скриваше от погледа, беше някакъв погребален покров. Мъглата се издигаше нагоре — една черна и древна магия. Друидският пазач беше се събудил и идваше да види какво става. Магията се движеше бързо нагоре, извивайки се спираловидно по камъка и разяждайки мрака — едно блато, което щеше да го погълне без остатък.
Все още можеше да побегне, но със сигурност беше вече твърде късно, защото бе започнал нещо, което трябваше да довърши. Накрая времето и събитията бяха го застигнали и сега тук, сам, Уокър трябваше да реши загадката на своя друидски живот. Той отиде напред до края на площадката, крехка плът, капка вода срещу океана от сила отдолу, който съскаше към него като че ли го виждаше. Шепотът на мъглата показваше, че е разпознат. Тя изглежда се събираше и сгъстяваше. Уокър вдигна ръката с Черния камък на елфите.
Чакай. Гласът идеше от мъглата и принадлежеше на Гримпонд. Познаваш ли ме?
Гримпонд? Как може това да е той? — мигаше на парцали Уокър. В средата си мъглата беше започнала да приема формата на стълб въртяща се зелена маса, която проби нагоре светлината и се заиздига през сенките, постоянна и уверена, докато не се изравни с него, висейки във въздуха и тишината.
Погледни.
Мъглата се превърна в човешка фигура, цялата обвита в пелерина, закачулена и без лице. От нея пораснаха ръце, които се протегнаха, за да го прегърнат. Пръсти се извиваха и свиваха. Кой съм аз? Появи се лице. Светлини и сенки се сменяха вътре в мъглата. Уокър почувствува като че ли душата му се разкъсва.
Лицето, което видя, беше неговото собствено.
Вътре, в тъмното уединение на хранилището, където се помещаваха Друидските истории, Коглин се олюля. Нещо ставаше. Нещо. Той го почувствува във въздуха, една вибрация, която размърда сенките. Сбръчканото му лице придоби напрегнато съсредоточено изражение. Стареещите очи се взряха в пространството. Тишината оставаше ненарушена, огромна и неизменна. Времето бе спряло. Въпреки това…
В другия край на помещението Мърко рязко вдигна глава и изръмжа дълбоко, ниско и ядно. Той се приготви за скок, обръщайки се наляво и надясно като че ли търсеше някакъв неприятел, станал изведнъж невидим. Мърко също чувствуваше нещо. Коглин се огледа. Върху масата пред него страниците на отворената книга започнаха да трептят.
Започва се, помисли старецът.
С несъзнателен жест прибра полите на дрехата си, мислейки си за всичко, което беше го докарало дотук, за всичко, потънало в миналото. Може би ще успея след толкова много години, но на каква цена? — питаше се той. Ала цената щеше да бъде платена от Уокър Бо, не от него. Трябва да направя, каквото мога — реши той.
Коглин се съсредоточи дълбоко в себе си. Това бе едно от няколкото умения, които бе запомнил от своето някогашно битие на друид. Самовглъби се, докато не се освободи достатъчно, за да потегли. Коглин можеше да пътува така на къси разстояния и да вижда вътрешността на малки светове. Той бързаше през коридорите на Замъка, все още без да напуска своето съзнание, виждайки и чувайки всичко. Премина бързо през тъмнината и през сивия полумрак до кулата на Замъка.
Там намери Уокър Бо, застанал лице срещу лице с безсмъртието и смъртта и вцепенен от нерешителност. Заговори му с изненадващо спокоен глас. Уокър. Използвай Камъка.
Гласът на стареца достигна до Уокър Бо и тялото му реагира. Ръката му се изпъна и той се напрегна.
Все още ли не ме познаваш? Създанието пред него се смееше.
То имаше много лица, някои, от които Уокър Бо познаваше, а други не. Но в гласа не можеше да се припознае — той беше на Гримпонд, който му се присмиваше, дразнеше го и викаше неговото име.
Ето че се сбъдва и трето видение, нали, Мрачни чичо?
Уокър беше ужасен. Как беше възможно това? Как Гримпонд можеше да бъде едновременно създанието, което той трябваше да покори и въплъщението му, затворено в Дарклин Рич? Как бе възможно Гримпонд да бъде едновременно на две места? Това беше невероятно! Не друидите бяха създали Гримпонд. Тяхната магия беше различна и противоположна. Все пак гласът, движенията, излъчването на създанието… Сянката пред него растеше, приближаваше се.
Аз съм твоята смърт, Уокър Бо. Готов ли си да ме прегърнеш?