И внезапно видението изплува в съзнанието на Уокър така ясно, както в момента, в който беше му се явило за пръв път — духът на Аланон зад него, държащ го здраво, тъмната сянка пред него, предсказанието за неговата смърт и наоколо — Замъкът на друидите.
Защо не избягаш? Бягай от мен!
Уокър направи всичко възможно, за да не извика. Той заотстъпва пипнешком, молейки се за помощ. Гласът на Коглин беше изчезнал, погребан в черен страх. Решителността и намеренията му бяха станали на пух и прах. Уокър Бо се разпадаше приживе.
Въпреки това някои частици от него не отстъпиха, крепени здраво от спомена за онова, което бе го довело, от обещанието, което беше си дал, че няма да умре доброволно или в неведение. Лицето на Коглин беше все още там, погледът му пламтеше, а устните се движеха, опитвайки се да говорят. Уокър бръкна да докосне онова, което беше го поддържало през годините, гневното сърце, което изгаряше при мисълта за стореното му от друидите. Уокър раздуха огъня, докато не се разгоря силно. После го поднесе към лицето си и го остави да го обгори. Уокър вдишва огъня, докато страхът не бе принуден да се оттегли, докато не остана само гневът.
Тогава се случи едно странно нещо. Гласът на създанието пред него се промени.
Бягай, Уокър Бо!
Гласът повече не идваше от мъглата, а от него самия! Той беше викал своето собствено име, подтиквайки себе си да бяга! Какво беше се случило?
И внезапно Уокър разбра. Той не беше се вслушвал в създанието пред него. Той беше се вслушвал в себе си. През цялото време бе слушал собствения си глас. Това бе някакъв номер на неговото подсъзнание. Някакъв номер на Гримпонд, установи вбесен Уокър. Заедно с третото видение призракът беше вмъкнал в съзнанието му едно внушение за неговата смърт, един глас, който да го убеди в това и една увереност, че самият Гримпонд се е появил в друга форма, за да я причини. Да си отмъсти на потомците на Брин Омсфорд — ето каква цел бе преследвал Гримпонд още от самото начало. Ако Уокър беше се вслушал в този глас, ако беше се разколебал и беше обърнал гръб на целта, довела го дотук… Не!
Пръстите му се разтвориха и Черният камък на елфите оживя.
Черната светлина се втурна напред и се разпростря като мастило върху скритата в сенките шахта на Замъка, за да обхване мъглата. Повече никакви игри! Викът на Уокър прозвуча непоколебимо и безмълвно в съзнанието му. Гримпонд, така коварен и лъжлив, едва не го погуби. Никога вече! Никога… После светът се преобърна.
Черната светлина и мъглата се смесиха и сляха. Мъглата нахлуваше обратно през тунелите на магическия мрак — една зеленикава пулсираща ярост. Уокър разполагаше само с един миг, за да си поеме дъх, за да потърси отговор на въпроса какво бе объркано и за да се запита дали в крайна сметка, не беше пропуснал да надхитри Гримпонд. После Друидската магия го връхлетя. Тя експлодира вътре в него и той изкрещя слисан и безпомощен. Болката беше неописуема, като огнена жар. Изпитваше чувството като че ли в него бе влязло някакво друго същество, пренесено вътре от магията, извлечено от скривалището в мъглата. Едно физическо присъствие. То се просмука в костите, мускулите, плътта и кръвта до границите на поносимото. То се разпростираше и буйстваше, докато Уокър не помисли, че ще бъде разкъсан на парчета. После усещането се промени, запалвайки друг вид болка. В него нахлуваха спомени, необятни и очевидно безкрайни. Със спомените идваха и съпровождащите ги чувства. Това бяха емоции, заредени с ужас, страх, съмнение, съжаление и редица други усещания, които минаваха през Уокър Бо като неспирен порой. Той се олюля назад, опитвайки се да се съпротивлява, да ги отхвърли. Ръката му се опитваше да стисне Черния камък на елфите в усилието си да отблъсне тази атака, но тялото отказваше повече да му се подчинява. Уокър беше сграбчен от магиите на Елфовия камък и на мъглата и те го държаха здраво. Подобно на Аланон и призрака на смъртта в третото предсказание!
Хадес! Нима Гримпонд в края на краищата ще излезе прав?
Той виждаше други места и времена, виждаше лица на мъже, жени и деца, които не познаваше, беше очевидец на случили се и отминали събития и на всичко отгоре чувствуваше една мъчителна серия от емоции, произтичащи от създанието вътре в него. Уокър загуби пространствена ориентация. Той беше пренесен в съзнанието на своя неканен гост. Мъж? Да, мъж, установи той, един мъж, който беше живял безброй много животи, векове, далеч по-дълго от всеки нормален човек, един така различен…