Паяжините на Уистерона се виждаха вече навсякъде — една мрежа, покриваща дърветата на пластове като марлени ленти. В тях висяха мъртви създания, кухите останки от съществата, от които бе изсмукан животът, огризките от храната на чудовището. Бяха предимно малки създания. По-едрата плячка Уистеронът замъкваше в леговището си, което се намираше някъде далеч напред.
Рен наблюдаваше сенките около себе си, разтревожена повече от липсата на всякакво движение, отколкото от тишината. Тя вървеше през едно мъртво място, през една запустяла земя, към която живите създания не принадлежаха, през един свят на смъртта, към своята гибел. Рен продължаваше да мисли, че всеки момент ще долови някакъв цвят, образуваща вълнички вода или трепкащи листа и треви. Но Ин Джу беше така неподвижен, като че ли бе скован от лед. Те бяха вече навлезли дълбоко в страната на Уистероните и тук нищо не рискуваше да пристъпи. Никой освен тях.
Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, освободени сега от кожената им торбичка и готови да бъдат използвани. Не таеше никакви илюзии относно това, какво щеше да се изисква от нея. Тя изобщо не се надяваше, че ще може да избегне използуването на Елфовите камъни и че нейните умения на Скитник ще бъдат достатъчни, за да ги спасят. Рен не се питаше дали е мъдро да се използува магията, защото това бе единственото оръжие, което им даваше шанс в предстоящата борба. Ако тя си позволеше да се поколебае, ако отново станеше плячка на своята нерешителност, всички те щяха да умрат.
Рен преглътна въпреки сухотата в гърлото си. Беше странно, че то бе пресъхнало, докато цялата се чувстваше влажна. Дори дланите на ръцете й се потяха. Колко време беше изминало от дните, когато бродеше с Гарт по Тирфинг. Там сега цареше друг живот, свободен от грижи и отговорности, съобразяващ се само със себе си и с диктата на времето. Рен се питаше дали някога ще види отново Западната земя.
Отпред мракът се сгъстяваше в дълбоки сенки, които приличаха на дупки. Ивици мъгла се виеха и извиваха като змии през клоните на дърветата и през пълзящите растения. Паяжини покриваха високите клони и празнините между тях. Дебелите им полупрозрачни нишки проблясваха от влагата. Стреса забави хода и се огледа за останалите. Тя не говореше. Не трябваше. Рен чувствуваше Гарт и Трис до рамената от двете си страни, мълчаливи и в очакване. Тя даде знак с глава на Стреса да продължи.
Изведнъж Рен се сети за баба си и се запита, какво ли щеше да изпита в този миг Еленро, как ли щеше да реагира. Рен виждаше лицето й, властните сини очи, контрастиращи с отзивчивата усмивка и внушаващото спокойствие поведение, което помиташе всякакво съмнение и страх. Еленро Елеседил, Кралица на елфите. Нейната баба винаги създаваше впечатлението, че добре контролира всичко. Но дори това не беше достатъчно, за да я спаси. На какво тогава, питаше се мрачно Рен, би могла да разчита тя? На магията, разбира се. Но силата на магията зависеше от умението да се владее, а Рен точно сега би предпочела да притежава неукротимата сила на своята баба, добавена към нейната собствена. На Рен й липсваше самоувереността на Еленро, липсваше й нейната сигурност. Дори сега, когато бе твърдо решена да си възвърне жезъла Рухк и Лодена, да пренесе народа на елфите благополучно на Западната земя и да оправдае оказаното й доверие, тя гледаше на себе си като на същество от плът и кръв, а не от желязо. Можеше и да не успее. Можеше да умре. Ужас се прокрадваше в мисли като тези и не можеше да бъде пропъден от тях.
Трис се бутна в нея и тя подскочи. Той прошепна набързо някакво извинение и възстанови дистанцията, като се отдръпна назад. Рен се вслушваше в пулсирането на собствената си кръв — едно тупкане в ушите и гърдите, едно мерило за краткото разстояние между живота и смъртта. Рен беше винаги толкова сигурна в себе си… Нещо побегна уплашено по земята пред тях, някакво тъмно петно на зеления фон. Бодлите на Стреса се надигнаха, но тя не забави хода си. Гората се отваряше през море от блатна трева към една група стари акации, които бяха тежко наведени една към друга, а терена отдолу ерозирал и кален. Малката група последва комбинираната котка наляво покрай едно тясно възвишение. Движението се повтори отново, бързо и внезапно. Този път в него участвуваха повече създания. Рен се опита да го проследи. Някакво насекомо, реши тя, дълго, тясно и многокрако.