— Да — отвърна тя, преглъщайки, за да не заплаче.
Толкова ли те плаши това? След всичко, на което съм те научил?
— Да.
Тъмните му очи премигнаха и той я погледна странно.
Тогава аз няма да умра, докато ти не бъдеш готова за това.
Тя кимна мълчаливо, без да разбира какво имаше пред вид той, отбягвайки погледа му и силно желаеща да остане жив на всяка цена. Издишаният въздух излизаше с хъхрене от гърлото на Гарт.
Добре. Сега да ти кажа за твоята майка. Тя беше точно такава, каквато ти я описаха — силна, умна, решителна, обожаваща те. Но тя бе решила, че трябва да се върне при своите хора. Мисля, че е взела това решение още преди да напусне Мороуиндъл. Твоят баща мълчаливо се съгласи. Не зная причината за тяхното решение. Зная само, че майка ти е била свързана в много отношения със своята собствена майка и със своя народ, а баща ти е бил безумно влюбен в нея. Във всеки случай са се споразумяли да те настанят при Омсфордови в Сени дол, докато станеш на пет години — началната възраст за започване на обучението на едно дете Скитник — и после да бъдеш върната обратно на мен. Искаха да ти се каже, че твоята майка е Скитник, а баща ти от фамилията Омсфорд и че твоите прадеди са били елфи. Не биваше да ти се казва нищо друго.
— Защо, Гарт? — попита Рен, поклащайки невярващо глава. — Защо да се пази всичко това в тайна от мен?
Защото твоята майка разбираше колко е опасен всеки опит да се повлияе върху сбъдването на едно пророчество. Тя би могла да те остави на безопасно място, да те предпази от завръщане на Мороуиндъл. Тя би могла да остане при теб и да ти разкаже какво е било предопределено. Но каква вреда щеше да причини, ако беше се намесила по такъв начин? Майка ти е знаела достатъчно за предсказанията, за да разбере заплахата. По-добре било, мислела си тя, ти да пораснеш до пълнолетие, без да знаеш за предсказанието на Еоуен и сама да откриеш каква е отредената ти съдба. На мен бе заръчано да те подготвя.
— Значи ти си знаел всичко? Цялата истина? Знаел си за Елфовите камъни?
Не. За Елфовите камъни не знаех. И аз като теб ги мислех за боядисани камъчета. Обещах, че ти непременно ще научиш откъде ги имаш, че те са ти наследство от твоите родители. Аз трябваше да се погрижа никога да не ги загубиш. Майка ти е била убедена, предполагам, че когато му дойде времето силата на Елфовите Камъни ще се разкрие сама също като съдбата ти.
— Но ти си знаел всичко друго през цялото време, докато съм растяла? И после, когато отидох при Рога на пъкъла, когато бях изпратена да търся елфите?
Да, знаех.
— И не си ми казал? — отначало в гласа й се появи следа от гняв. Казаното от него беше започнало да й въздействува. — Нито дума? Дори когато те молех?
Не можех.
— Какво искаш да кажеш с това „не можех“? — запита разгневена Рен. — Защо?
Защото обещах на твоята майка. Тя ме закле да пазя тайната. Ти не трябваше да знаеш нищо за своя истински произход, за Елеседилите, Арборлон или Мороуиндъл, както и за предсказанието. Нужно бе сама да го откриеш, ако такава бе волята на съдбата. Не можех да ти помогна по никакъв начин. Аз трябваше да тръгна с теб, когато му дойдеше времето, ако исках. Трябваше да те защитавам доколкото мога. Но не трябваше да ти казвам нищо.
— Никога ли?
Грамадният мъж дишаше тежко, а пръстите му се колебаеха.
Аз се заклех. Заклех се, че няма да ти казвам нищо, докато предсказанието не започне да се сбъдва, ако изобщо това се случеше — не биваше да ти доверявам нищо, докато не се върнеш от Арборлон, докато не откриеш истината за себе си и докато не направиш всичко, което ти е било предопределено от съдбата, за да помогнеш на твоя народ. Аз бях обещал.
Рен се отпусна назад. Вълна на отчаяние премина през нея. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. На никого. Тя вярваше, че съзнава значението на тези думи. Тя мислеше, че разбира. Но това…
— О, Гарт — прошепна поразена Рен. — Аз ти вярвах!
Ти не си загубила нищо от това, Рен.
— Не съм ли? Те се погледнаха в очите, мълчаливи и неподвижни. Всичко, което беше й се случило, откакто Коглин бе дошъл за пръв път при нея преди така много седмици като че ли се събра и легна на рамената й като огромна тежест. Толкова мъчителни, толкова смъртни случаи и такива загуби — Рен чувствуваше всичко това събрано в един единствен момент, в тази истина, ужасяваща и неочаквана.