Ако ти знаеше за предсказанието, всичко момееше да се измени. Твоята майка разбираше това. Баща ти — също. Може би щях да ти кажа, ако можех, но моето обещание ме обвързваше. Голямото тяло се премести, а лицето с рязко очертани се скули се повдигна в светлината. Кажи ми, ако можеш, че е трябвало да постъпя другояче. Кажи ми, Рен, че е трябвало да наруша обещанието си.
Плътно стиснатите устни на Рен представляваха една черта.
— Трябвало е — промълви тя.
Той издържа нейния поглед. Тъмните му очи бяха безучастни и безизразни.
— Не — призна накрая Рен със сълзи на очи. — Ти не е трябвало да ми казваш. — Тя отмести погледа си, чувствайки се опустошена и изгубена. — Но това е слаба утеха. Всеки ме е лъгал. Всеки. Дори ти. Усойницата беше права, Гарт. Ето от какво ме боли. Имаше твърде много лъжи, твърде много тайни, а аз не бях посветена в никоя от тях. Рен плачеше тихо с наведена глава.
— Някой трябваше да ми има доверие. Целият ми живот беше изменен, без никой изобщо да ме пита дали искам. Виж резултата!
Една голяма ръка докосна нейната.
Помисли, Рен. Избрала си жребий си сама. Никой не го е направил вместо теб. Никой не ти е показвал пътя. Ако знаеше истината за нещата, ако разбираше какво се очаква от теб, щеше ли да бъде същото? Ще можеше ли да кажеш, че сама си направила своя избор? Тя го погледна отново, колебаейки се. Щеше ли да бъде по-добре, ако знаеше, че си внучка на Еленро Елеседил, че Елфовите камъни, които мислеше за боядисани камъчета, са истински, че когато станеш пълнолетна, от теб ще се очаква един ден да отидеш чак до Мороуиндъл и по силата на едно предсказание, направено преди да се родиш, да спасиш елфите?
— Не зная — отвърна Рен, след като си пое дълбоко въздух. — Но може би щеше да ми бъде дадена възможност да разбера.
Сега, когато зората беше пукнала някъде отвъд покрова на мъглата и дърветата, светлината беше станала вече по-силна. Фавн надигна глава от скута на Рен, където лежеше неподвижно. Трис беше се появил от тъмнината. Той стоеше и ги наблюдаваше мълчаливо. Нощните звуци бяха замряли, а трескавите движения бяха престанали. В далечината продължаваха да се чуват с неотслабваща сила звуците от изригването на Килешан, непрекъснати и зловещи. Земята потръпваше слабо, а огънят от лавата се издигаше в сив пушек и пепел. Гарт се размърда, движейки ръцете си.
Рен, въздъхна той, аз направих това, за което бях помолен, което бях обещал. Направих най-доброто, което можех. Не бих желал да те мамя. Бих предпочел да ти дам шанса, за който ме молиш. Рен дълго го гледа и накрая кимна.
— Зная.
Суровото тъмно лице беше съсредоточено и неподвижно.
Не се сърди на твоите родители. Те са направили това, което са мислили, че трябва да направят, защото са вярвали, че е правилно. Рен кимна отново. Не смееше да заговори. Ти трябва да намериш сили да простиш на всички. Рен преглътна мъчително. — Аз бих… аз бих желал да не го приемам толкова болезнено. Рен, погледни ме. Тя го погледна неохотно, предпазливо. Ние още не сме свършили. Има още едно нещо.
Рен почувствува студенина в стомаха си, някаква болка от нещо, което усещаше, но още не осъзнаваше напълно. Тя видя Стреса да се появява между дърветата, тътрейки се тромаво, задъхана и мокра. Приближавайки ги, тя забави ход, чувствуваше, че нещо става, че разговорът бе поверителен, може би някакво откровение, нещо неприкосновено.
— Стреса — приветства я бързо Рен, сякаш, за да възпре Гарт и да не чуе онова, което щеше да й каже. Комбинираната котка премести погледа си от едното човешко същество на другото.
— Вече можем да вървим — каза тя. — Всъщност се налага да тръгнем веднага. Планината се срутва. Рано или късно ще достигне дотук.
— Наистина, трябва да побързаме — съгласи се Рен, ставайки. Тя грабна жезъла Рухк и после погледна загрижено своя ранен приятел.
— Гарт?
Първо трябва да поговорим насаме.
— Защо? — попита тя. Гърлото й отново беше се свило.
Помоли другите да тръгнат напред и ни изчакат на известно разстояние. Кажи им, че няма да се бавим.
Рен се поколеба, после погледна към Стреса и Трис.
— Необходимо е да остана за момент насаме с Гарт — каза тя. — Чакайте ни на малко по-нататък. Моля ви.
Те я погледнаха втренчено, без да кажат нищо, после кимнаха неохотно — първо Трис с равнодушно изражение на лицето и после Стреса с подозрение в проницателните си очи.