— Вземи Фавн — помоли Рен, като размисли, откъсвайки дървесния пискун от рамото си и поставяйки го внимателно на земята.
Стреса изсъска на малкото същество и го изпрати тичешком между дърветата. После погледна назад към Рен с тъжни разбиращи очи.
— Повикай ни, руууллл Рен Елф, ако имаш нужда от нас.
Когато те изчезнаха и шумът от стъпките им заглъхна, Рен се обърна отново с лице към Гарт, стиснала здраво Жезъла в двете си ръце.
— Какво искаш да ми кажеш?
Грамадният мъж направи знак с ръка.
Не се страхувай. Ела тук. Седни до мен. Слушай ме за малко, без да ме прекъсваш.
Рен направи както я помоли Гарт, коленичейки достатъчно близо, за да притисне крака си до тялото му. Тя чувствуваше топлината от изгарящата го треска. Поради мъглата и слабата светлина очертанията му изглеждаха смътни, а светът наоколо беше мъгляв и наситен с топлина.
Рен остави жезъла Рухк на земята до себе си, а големите ръце на Гарт започнаха да правят знаци.
Нещо става с мен. Отвътре. Мисля, че е от отровата на Уистерона. То лази през мен подобно на живо същество. То е огън, който разяжда и умъртвява. Аз го усещам как действува, променяйки ме. Това чувство е лошо.
— Ще промия и превържа отново раните ти.
Не, Рен. Не можеш с нищо да промениш това, което става. Отровата е проникнала в моята кръвоносна система, навсякъде в мен.
Дишането на Рен се учести.
— Ако си твърде слаб, ние ще те носим — каза тя. В гласа й се долавяше гневна нотка.
Отначало бях слаб, но слабостта вече преминава. Аз отново ставам силен. Но тази сила не е моя.
Рен се взря в него, без да разбира думите му, но независимо от това бе уплашена.
— Какво приказваш? — попита тя, поклащайки глава.
Гарт я погледна с твърда решителност. Тъмните му очи бяха строги, а ъгловатото му лице бе като издялано от камък.
Уистеронът е бил Шадуин. Подобно на дракулите. Спомняш ли си Еоуен?
Рен потрепери, отдръпна се назад и се опита да стане. Той я сграбчи и я задържа на мястото й, продължавайки да я гледа в очите.
Погледни ме.
Рен се опита и не можа. Тя го виждаше и в същото време не го виждаше. Долавяше очертанията му, но не беше в състояние да види цветовете и сенките между тях като че ли, ако направеше така, щеше да разкрие истината, от която се страхуваше.
— Пусни ме!
После нещо в нея се прекърши и тя заплака. Плачеше така беззвучно, че я издаваше само потръпването на рамената й. Рен затвори очите си срещу бушуващите чувства отвътре, срещу ужаса на света около нея и ужасната цена, която той непрекъснато разиграваше. Тя виждаше Гарт дори със затворени очи — мрачната увереност и сила, излъчвани от лицето му, усмивката, запазена изключително за нея, мъдростта, приятелството и любовта.
— Не мога да си позволя да те загубя — прошепна тя без повече да прави знаци. — Не мога!
Той я пусна, а тя отвори очи.
Погледни ме. Рен го погледна, въздишайки дълбоко. Погледни ме в очите.
Рен го стори. Тя погледна в душата на своя най-стар и най-верен приятел. Един лош червен блясък отвърна на погледа й. Вече се започва, направи знаци той. Рен тръсна буйно глава, отказвайки да повярва.
Не мога да позволя това да се случи, Рен. Но не мога да го направя сам! Ти ще трябва да ми помогнеш да умра.
— Не.
Едната му ръка се плъзна надолу към колана и изтегли дългия нож, чието остро като бръснач острие проблесна на слабата светлина. Тя потрепери и се отдръпна, но той сграбчи китката й и я принуди да хване дръжката на ножа. Ръцете му правеха знаци бързо, без прекъсване.
Не ни остава още много време. Всичко, което преживяхме досега, беше добро. Не съжалявам нито за един миг от него. Аз се гордея с теб, Рен. Ти си моята сила, моята мъдрост, моя опит, моя живот, всичко, което съм, най-добрата част от мен. Въпреки това ти имаш свое собствено лице. Ти си това, което си била предназначена да бъдеш — едно момиче Скитник, което става Кралица на елфите. Не мога да ти дам нищо повече. Настъпи моментът да ти кажа сбогом.
Рен не можеше да диша, погледът й се замъгли.
— Ти не можеш да ме молиш за това! Не можеш!
Трябва. Няма кой друг. Никой друг няма да го направи както трябва.